Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Ето че дойде и плачът. Смехът на самото отчаяние бяха тези надигащи се хлипове.
Момиченцето нямаше вече да гледа на него с погнуса. Та как иначе? Тя вече беше като него. Добър урок беше това. Поднесен жестоко — дори някогашният робовладелец можеше да разбере това, можеше да си го представи поне, и да тръпне от образите, оформили се в главата му. Но урокът все пак беше добър.
Време беше да се маха — отдолу се приближаваха стъпки. Запълзя назад под слънчевата светлина. Звуците, които започна да вдига през чакъл, чирепи и пясък, странно му напомняха за вериги. За влачещи се след него вериги.
Малко след пладне шатрата на Л’орик се изпълни със странно сияние. Само за миг — после всичко си стана както обикновено.
Сега, когато вечерта най-сетне настъпи, за миг отново лумна светлина, пак така незабелязана от никого.
Върховният маг се олюля през прага на импровизирания портал. Беше плувнал в кръв. Залитна под товара си по застлания с кожи под, после се смъкна на колене, издърпа и звяра, вдигна почервенялата си от кръв ръка и погали гъстата влажна козина.
Болезнените му стенания бяха стихнали. За щастие — тъй като всяко негово тихо ридание бе разкъсвало сърцето на Л’орик.
Върховният маг бавно вдигна глава, най-сетне покрусен от скръбта, която се бе принуждавал да надмогне в отчаяните си, безуспешни усилия да спаси древния демон. Изпълнен беше с омраза към себе си и проклинаше самоувереността си. Толкова дълго разделени, толкова време да действат все едно че другите селения не таят никаква опасност за тях.
А сега любимецът му беше мъртъв и мъртвилото в самия него беше огромно. Усилваше се, поглъщаше душата му като болест, разяждаща здрава плът. Стихнал бе вече гневът му и той беше останал без сили.
Погали зацапаното с кръв лице на звяра, за сетен път удивен как грозотата му — вече стаена и лишена от болка — все пак отприщва в него бездънния кладенец на любовта.
— Ах, приятелю, много по-близки си бяхме, отколкото съзнавахме. Не… ти го знаеше, нали? Затова беше тази вечна тъга в очите ти, която пренебрегвах при всяко гостуване. Толкова сигурен бях, че е заблуда. Толкова уверен бях, че ще продължим, неуловими, че ще поддържаме илюзията, че нашият баща все още е с нас. Бях… — Не можа да продължи.
Провалът беше негов и само негов. Беше стоял тук, заплетен в тези нищожни игри, след като трябваше да пази гърба на своя любимец — както създанието беше пазило неговия, столетие след столетие.
О, колко на косъм беше всичко — един Т’лан Имасс по-малко и изходът щеше да е съвсем друг… „Не, ето, че се самозалъгваш, Л’орик. Още първият удар на брадвата нанесе фаталната рана. Всичко, което стана след това, беше плод на гибелен гняв. О, любимецът ми не беше безсилен и воинът с онази каменна брадва си плати за коварната засада. И знай, скъпи мой, втория го оставих разпръснат в пламъците. Само главатарят на клана ми избяга. Но ще го намеря и ще сразя и него.“
Но все още не. Той се напрегна, за да проясни мисълта си. Тежестта на любимеца му в скута му бавно се смаляваше, изцеждаше се, стапяше се самата му същност. Куралд Тирлан вече беше беззащитен. Как бяха успели Т’лан Имасс да проникнат в лабиринта си оставаше загадка, ала все пак го бяха направили, изпълнили бяха задачата, за която ги бяха изпратили, с легендарната си жестокост.
Щяха ли Лиосан да усетят смъртта? Навярно само сенешалите им в началото. Щяха ли да кажат за нея на другите? „Не, ако се спрат за миг и помислят.“ Разбира се, те през цялото време бяха жертви на заблудата. Озрик беше изчезнал — богът им не съществуваше — и Куралд Тирлан бе узрял за узурпация. И рано или късно сенешалите щяха да осъзнаят, че ако Озрик наистина стои зад силата, отвръщаща на молитвите им, то тримата воини Т’лан Имасс изобщо нямаше да са достатъчно. „Моят баща е много неща, но слабостта не е сред тях.“
Съсухрените колкото птица останки на някогашния му любимец се смъкнаха на пода на шатрата. Л’орик се взря в тях. „Трябва ми… трябва ми помощ. Приятелите на моя баща. Кой от тях? Аномандър Рейк? Не. Приятел понякога, но никога не е бил приятел на Озрик. Лейди Енви? Богове, не! Каладън Бруд… но той носи своето бреме в тези тежки времена. Значи остана само един…“
Л’орик притвори очи и призова в ума си Кралицата на сънищата. „Кълна се в истинското твое име, Т’рисс, искам да говоря с теб. В името на моя баща Озрик, чуй молитвата ми…“
В главата му бавно се оформи гледка, съвсем непознато за него място. Градина с висок зид и кръгло езерце в центъра. С мраморни скамейки под околната зеленина. Каменните плочи около езерото бяха застлани с вълнички от ситен бял пясък.