Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— А, дете. Виж верния си слуга. Воинът на Маток…
— Какво знаеш за това? — попита тя намръщено.
Усмивката се разшири.
— Нося ти вест. Виж верния си слуга. Покорния слуга на всекиго. Забравих си името, знаеш ли? Преди си го знаех, но ми избяга. Умът ми. Но каквото ми кажат, правя го. Нося вест. Воинът на Маток. Не може да те срещне тук. Не иска да го видят. Разбираш ли? Там, оттатък площада, в хлътналите руини. Чака.
Какво пък, тази потайност бе обяснима. Бягството им от стана го налагаше, въпреки че Хеборик Призрачни ръце беше най-вероятният обект на наблюдение. Но той се беше затворил в шатрата си от няколко дни и не приемаше никого. Все пак тя одобри предпазливостта на Маток.
Макар че не знаеше бившият господар на Тоблакай да е замесен в заговора.
— Хлътналият храм ли?
— Да, там. Виж верния си слуга. Върви. Той чака.
Тя закрачи по каменния площад. Тук, под навесите от палмови листа, бяха намерили прибежище стотици окаяници, без никакво усилие да се въведе ред — площадът вонеше на пикня и фекалии, потоци мръсотия се трупаха по каменните плочи. Сподиряха я задавени кашлици, глухи закани и благословии, докато вървеше към развалините.
Основите на стените на храма бяха високи до бедрото й. Вътре стръмно каменно стълбище водеше към подземния етаж. Слънцето се беше наклонило достатъчно, за да потъне всичко долу в тъмнина.
Фелисин спря на площадката, надникна надолу в мрака и извика:
— Там ли си?
Отдолу се чу смътен звук. Тя зърна движение и заслиза.
Песъчливият под все още беше топъл. Тя протегна ръце слепешком и запристъпва напред.
След по-малко от десет крачки най-сетне успя да го види. Беше седнал с гръб, опрян на каменната стена. С лъскавия шлем на главата, с плочестата броня на гърдите.
— Трябва да изчакаме нощта — каза Фелисин, щом се приближи. — И да се доберем до шатрата на Призрачни ръце. Моментът дойде — той не може да се крие повече. Как се казваш?
Отговор не последва.
Нещо черно и прашно се вдигна да запуши устата й и я надигнаха от пода. Чернилката потече около нея като змии, прикова ръцете й и ритащите крака. След миг тя вече лежеше неподвижно, увиснала над песъчливия под.
Един грапав пръст потърка бузата й и очите й се разшириха, щом гласът заговори в ухото й:
— Сладкото ми чедо. Свирепият воин на Маток усети милувката на Рашан преди малко, уви. Вече съм само аз. Смиреният Бидитал, дошъл тук да се срещне с теб. Тук, да изпие всичката наслада от драгоценното ти телце, за да остави у теб само горчивина, само мъртвило отвътре. Така трябва да бъде, разбери. — Сухите му длани я галеха, опипваха, късаха и щипеха. — Не изпитвам гнусно удоволствие от това, което трябва да направя. Децата на Вихъра трябва да са разпрани, че да са ялови, чедо, да станат съвършени отражения на самата богиня — о, ти не знаеше това, нали? Богинята не може да създава. Може само да унищожава. Източникът на гнева й, несъмнено. Така трябва да бъде и с нейните чеда. Мой дълг е това. Моя задача. Нищо не ти остава сега, освен да се покориш.
Да се покори. Отдавна не бе принуждавана да се покори, да се откаже от всичко, което е в нея. Отдавна, откакто бе позволила мракът да погълне всичко, което беше. Преди години не бе могла да осъзнае величината на загубата, не беше имала нищо, с което да сравни мъката, глада и злочестината.
Но всичко това се бе променило. Под крилото на Ша’ик беше открила представата за ненакърнимост.
И тъкмо тази представа унищожаваше сега Бидитал.
Някогашният робовладелец на Дженабакъз лежеше на каменната площадка над стълбището. Усмихна се на думите на Бидитал, а щом до ушите му стигнаха приглушените й викове, усмивката му се разшири.
Закриляното от Карса Орлонг дете бе в ръцете на болния старец. И това, което му причиняваха, нямаше да може да се поправи.
Болният старец бе доволен от обещаното му. Не само да си върне скоро дланите и стъпалата, но и да отмъсти на Теблор. Щеше да си върне и името. Знаеше го. А с него и това объркване щеше да си отиде, часовете на сляп ужас повече нямаше да го изтезават и ударите на здрави ръце по изтерзаното му тяло на този площад щяха да секнат. Трябваше да секнат. Защото той щеше да стане техният господар.
Щяха да си платят. Всички щяха да си платят. Веднага щом си върнеше името.