Сянката на планината

всичко от себе си, Винсън. Бъркаме. Всички бъркаме. Сигурно никога няма да спрем да

бъркаме. Но ако все тъй даваме всичко от себе си, рано или късно все някой ще склони да го

приеме. Прав ли съм?

— Амин за това, братко! — Той плясна ръката ми. — Знаеш ли, оня ден видях Конканън.

Бях в Нул базар при един от моите дилъри. Движеше се с няколко души. Ходеше с бастун.

Черен, със сребърен череп вместо дръжка. Готин бастун, макар че не съм готов да се хвана на

бас, че не крие сабя в него.

— Дума да няма. Каза ли къде е отседнал?

— Не. Но чух, че било далече, в Кар[80]. Ама е само слух. Много слухове се носят за него.

Пита за тебе.

— Какво каза?

— Къде е австралийският затворник?

— А ти?

— Викам, това въпрос уловка ли е? Добре, че има чувство за хумор. Веднага офейках

оттам, пич. Като се запознахме, тоя тип що-годе ставаше, сега обаче по-добре човек да бяга

надалече от него.

— Не се шашкай за Конканън. Пред тебе има цяла опашка. Идрис и Ранвей станаха.

Заобиколихме огъня и се присъединихме към тях. Силвано стоеше на крачка зад нас с пушка

на рамо.

— Сигурна ли си, че няма да останете да преспите? — попита я Идрис, стиснал ръцете

й.

— Благодаря, господине, но не. Домашната помощница на Стюарт кашля тежко и искам

да се уверя, че е добре. Тя се държа толкова мило с мен, а когато не сме там, у дома няма

никой с нея.

— Много добре, моля те, предай й нашите благословии. И ела пак, когато искаш.

Тя коленичи да докосне земята пред нозете на учителя. Винсън

приветливо се ръкува с него.

— Благодарим ви за гостоприемството, сър — каза той.

— Моля, пак заповядайте — отвърна Идрис. Силвано извика двама млади мъже.

— Ще слезете заедно с тях по по-безопасната пътека — каза той. — Те ще ви водят: единият ще осветява с фенерче пред вас, а другият — зад вас.

— В тях е подносът с храна за духа, който обича сладко — обърнах се към Ранвей. —

Увит е в червена кърпа. Ще ти го дадат в подножието и ще обяснят на шофьора ви къде да

спре. Свети си с фенерче, за да видиш брега на реката.

— Благодаря — каза тя унесено. — Благодаря ти за всичко. Сбогуваха се и хлътнаха в

мрака зад огъня.

Тази нощ ги сънувах, както и още няколко пъти през седмицата, която последва. Дидие

също дойде в съня ми и ми напомни приоритетите. И Абдула, неуловимият ездач, посети

сънищата ми, които се стрелкаха над върховете на покривите. И Лиса, която ме викаше в

ехото на скръбта и разкаянието — мои и нейни.

Под планината светът се променяше, както се мени всичко, ала аз нямах връзка с него

освен в сънищата си. Бях не само физически отделен от живота, който избрах да живея, и от

хората, превърнали се в мое приятелско обкръжение — планината бе убежище за душата ми