Сянката на планината

Ставай и се бори.

— Прав си, знам, но понякога е нужно много време, докато отмине облакът и слънцето

се покаже.

— Ти си много добро и много сериозно момиче, което е минало през същата горяща

врата като мен. И като мен животът те е поочукал. Добре се справяш. Дори отлично! Виж

мен. Лутам се из града, ченгетата ме пребиват. Толкова си израснала от последния път, когато

те видях. Говори с Идрис, преди да си тръгнете. Бива си го.

— Ти си престъпник — отсече тя безапелационно. — Е… да.

— Кажи, може ли жена, която не е престъпник, да обича престъпник? Според теб

случва ли се?

Случва се, но не често.

— Да… разбира се.

Съмняваше се, но не исках аз да я убеждавам.

— За престъплението и наказанието ще трябва да поговориш с Винсън — казах. — Не е

моя работа как някой си изкарва парите на улицата.

— Знаеш ли, че Стюарт е убил човек?

— Виж… — Погледнах групичките хора, които говореха и се занимаваха с къщна работа

по платото. — Ако ще обсъждаме Винсън, е редно да го поканим при нас.

— Не сега — промълви тя. — Още не. Изправих се, тя също.

— Искало ли ти се е… — изрече колебливо. — Искало ли ти се е непрекъснато да си

постъпил другояче?

— Това просто е съжаление.

— Съжаление… — повтори тя разсеяно.

— Знаеш ли, че когато отвлекат някого, обикновено се иска доказателство, че е жив!

— Не.

— Когато отвлекат някого, преговарящият иска доказателство, че отвлеченият е жив.

Телефонно обаждане или филм. Доказателство, че е жив.

— Е, и?

— Съжалението е доказателство, че притежаваш душа, Ранвей. Ако не го изпитваше, нямаше да си добрият човек, който си, а Винсън нямаше да е изгубил ума си по теб. То е

хубаво нещо. И ще е още по-хубаво, когато отмине, а то ще отмине, няма да чакаш дълго.

Тръгнахме обратно към средата на платото. Винсън дойде при нас, грейнал в празна, безметежна усмивка.

— Искам да говоря с Идрис, Стюарт — каза Ранвей и го подмина. — Ела да ме вземеш

след двайсет минути.

— Добре, мило — ухили се той подире й. Очите му я следваха като кученца.

— Какво те води в планината, Винсън?

— По идея на Ранвей беше. Тя говори с Карла. Голяма работа е тази Карла, а?

Половината от това, дето го плямпа, не й го разбирам.

— Само половината — не е зле. По-бърз език от нейния не познавам.

— Откъде се знаете с нея?

— Спаси ми живота — отвърнах. — Слушай, тъкмо запалиха големия огън. Искаш ли да

отидем, докато Ранвей говори с Идрис?

— Както кажеш.

Повечето ученици в планината бяха заети с готвене или изработване на молитвени

идоли. Помолих един от тях да приготви блюдото със сладкиши за натрапчивия призрак на

Ранвей и да го остави на Силвано.

Край огъня нямаше никого. С Винсън седнахме на две щайги и се загледахме през

пламъците към онази, която разпалваше сърцето му и нечуто разговаряше отсреща с Идрис, на двайсет метра от нас.