Сянката на планината

любимата си.

— Мисля, че Стюарт ще прояви щедрост — казах. — Ще ти даде време. Няма закъде да

бързате. Доколкото виждам, той е много по-щастлив от преди.

— Можеше да е и още по-щастлив — въздъхна тя. — И аз също. Случва ли ти се да

затъваш в спомени?

— Разбира се.

— Нима?

— Разбира се. Това е естествено. Нашият ум е емоционален. И в това няма нищо лошо, стига да е за малко, а не начин на живот. Често ли се връщаш назад?

— Да. Щом спра да мисля, миналото изниква в съзнанието ми. Сякаш още съм там.

— Знаеш ли, човекът, с когото говорихте, Идрис, мъдрецът, вчера каза на някого, че

можел да освободи духа, напуснал този свят, като занесе поднос с храна до река и я остави

там на враните и мишките да я изядат.

— Как… как действа това?

— Нямам представа, но очевидно умиротвореният дух бива освободен, за да продължи

по-нататък по пътя си.

— Бих опитала всичко в момента. Винаги когато се отпусна, той изниква пред мен.

Подхванал бях темата за умиротворяването на напусналите света духове, за да отвлека

мислите й и да я ободря, но думите отвориха някаква врата и по очите й пролича колко я бе

страх. Трепереше. Прегърна сама себе си.

— Слушай, Ранвей, знаеш ли, на връщане към шосето трябва да прекосите една река.

Ще ти приготвя едно блюдо с храна и можеш да го оставиш край реката, ако решиш.

Приятелят ти обичаше ли сладко?

— Обичаше.

— Добре. За довечера са приготвили много сладкиши. Може би той така ще се зарадва, че ще продължи по пътя си и няма да те тревожи повече.

— Благодаря ти. Със сигурност ще опитам.

— Всичко ще се оправи — казах. — По някое време олеква.

— Ти медитираш ли?

— Когато пиша само. Защо?

— Мисля да започна да медитирам или нещо подобно — каза разсеяно, а после отново

бързо ме погледна в очите. — Ти какво мислиш за него?

— За Винсън ли?

— Да, за Стюарт. Тук нямам нито брат, нито баща да попитам за него. На теб как ти се

струва?

Погледнах Винсън, който подреждаше последните тенджери и чинии по лавиците и

бършеше дългите мивки от алпака.

— Той ми харесва — казах. — И съм абсолютно сигурен, че е луд по теб. Ранвей, ако не

си неговата сродна душа, трябва да му го кажеш. Скоро. За него това е основното.

— Падаш ли някога духом? Стюарт ми разказа някои неща за теб. За живота ти.

Спохождат ли те дни, когато мислиш за самоубийство?

— В плен — никога. В един или друг смисъл почти целият ми живот е бил плен.

— Сериозно, спохождат ли те дни, когато просто искаш всичко да свърши? Всичко

изведнъж?

— Виж, със самоубийството имаме бегло познанство, но по-скоро съм от ония, които се

борят до последен дъх.

— Животът понякога може да е толкова гаден — каза тя, отново вперила очи в мен.

— Всичко е за добро — дори и гадостите. Кръвта не спира да тече през сърцето, има