Сянката на планината

— Прекрасно! — възкликнах. — Кога го откри?

— Вчера — ухили се той и се запъти обратно към лагера и закриляния учител. —

Умирах си да ти го покажа! Не знам колко дълго ще трае. Може би още ден или два, преди

великолепието да изчезне отново.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Когато се върнах на платото, Стюарт Винсън, придружен от Ранвей, разговаряше с

Идрис на същия стол, където преди седях аз. Какво бе казал Идрис? „… Преди някой мил и

добър момък да е дошъл да ми споделя своите проблеми с приятелката си, които ще ми се

наложи да изслушам."

Оставих ги сами с него и свърших някои неща в кухнята. Тъкмо миех съдове, когато

Винсън и Ранвей дойдоха при мен. Ранвей взе една кърпа и започна да ги бърше. Свещи, претопили се една в друга като восъчни модели на планината, разпръскваха жълта светлина

наоколо. Винсън ни наблюдаваше от вратата. Ранвей му хвърли леденосин поглед; онзи се

сепна и се залови да подрежда подсушените съдове.

— Знаеш ли — казах, — „Ранвей" на английски се произнася почти като runway, пистата

на летището. Но ако искаш, би могла да си също и „моден подиум".

— Предпочитам летищата — отвърна строго тя. — Но ти благодаря за идеята. Видях

Карла.

— Е?

— Бих искала да ти разкажа, но насаме. Можем ли да отидем някъде?

— Сигурно. Да, разбира се.

— Стюарт! — Тя му подаде кърпата. — Ще си поговоря с Лин. Ела да ме вземеш след

двайсет минути.

Избърсах ръце и я поведох към един паднал дънер, на който мнозина седяха да почетат

или да поговорят. Беше свободен и ние седнахме. Погледнах Винсън, който доволно миеше

чинии в откритата кухня.

— Излъгах — каза Ранвей.

— За кое?

— Карла не е направила нищо и не каза нищо специално, че да трябва да ти го предавам

насаме. Искаше само да знаеш, че скоро ще дойде да те види и продължава да вярва, но всеки

ден си мени вярата за по-сигурно.

— Ясно — усмихнах се аз. — За какво искаше да поговорим, Ранвей?

— За приятелката ти Лиса — отвърна сериозно тя. Вглеждаше се в очите ми, неуверена

дали не е престъпила чертата.

— Защото и твоят приятел умря от свръхдоза?

— Да — тя сведе очи, а после бързо ги вдигна и погледна към Винсън.

— Спокойно — казах. Тя се извърна към мен.

— Когато чух за това, изпаднах в шок — каза. — Бях я срещала само веднъж, но ми

дойде като удар в корема.

— И на мен. Ти как си?

— Как ти се струва?

Беше се позакръглила и по бузите й бе избила руменина. Изключителните й очи —

синьо сияние, пронизващо син лед — бяха ясни. Ръцете й, които преди кривеше нервно и

криеше една в друга, сега лежаха спокойно в скута й като заспали котета.

Носеше небесносиня тениска, жилетка от мъжки костюм и избелели джинси на бос