Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Барон Раймунд Вецлар фон Планкенщерн се поклони, когато ван Свитен го представи с пълното му име, и рече:
— Баронът е много любезен, но споменатата от него титла е нова, дадена на рода ми от Мария Терезия, затова звучи малко по-внушително, отколкото трябва.
Волфганг се усмихна развеселен. Хареса му външния вид на Вецлар. Баронът беше привлекателно млад, с изразителни, одухотворени черти.
Вецлар каза:
— С удоволствие изслушах чудесната музика. Господин Моцарт, хората не скриват възхищението си от песента на птиците, но вашите звуци наистина ги превъзхождат.
Йозефа допълни:
— Волфганг не би могъл да напише лоша музика, дори да желае.
— Напротив, бих могъл. — Вълнението и усилията, необходими за да композира, бяха често огромни. — Доста по-лесно е да се пише лоша музика, отколкото хубава.
— Доколкото разбирам от този въпрос — забеляза Вецлар, — мисля, че това е невъзможно за вас, господин Моцарт. Вашият абсолютен слух и безупречен вкус винаги ще осуетят тази опасност.
— Много мило от ваша страна. Музикант ли сте, барон Вецлар?
— Не, за съжаление. Напълно съм лишен от слух.
— Но затова пък имате вкус, отличен вкус — прибави ван Свитен.
Йозефа покани Волфганг да танцуват и това го ядоса. Обичаше да танцува, но предпочиташе да подбира партньорките си. Не беше удоволствие да се движиш в близост с Йозефа. Плътта й подскачаше насреща му с дразнеща фамилиарност. Чувствуваше се обвързан с нея, а през това време обожаващият я баща ги следеше с одобрителен поглед, сякаш вече се виждаше тъст на Волфганг.
Ужасѐн от това до какво могат да доведат отношенията им, Волфганг внезапно се извини под претекст, че не се чувствува добре.
Но тази нощ не можа да заспи. Беше толкова самотен, толкова нещастен… Остана непорочен само защото не можеше да гали жена, която не обича. И все пак познаваше света не по-зле от всеки друг мъж; нима само Дон Жуан е страдал от изкушенията на плътта? Беше имал много възможности, но вулгарността на разпуснатите жени го отвращаваше. А и френската болест бе широко разпространена и той чувствуваше отговорност пред музиката си, което правеше поемането на такъв риск невъзможно.
И все пак въпросът оставаше открит. С цялото си същество желаеше Констанце; колкото по-настъпателна ставаше Йозефа, толкова повече душата му се стремеше към Констанце. Но можеше ли да си позволи да прелъсти една невинна девойка, дори с нейно съгласие? „Трябва да я забравя — казваше си той, — тя е само романтична мечта, плод на въображението ми, трябва да бъда разумен, по-хладен.“ Обърна се към стената, но съмненията, скрупулите, опасенията и желанията си останаха и не му даваха покой.
На другия ден отиде да види Констанце Почука на вратата й, без да знае какво да стори, ако отвори майката, но щом се показа Констанце, сякаш го беше очаквала, той си отдъхна. Продължи обаче да стои безмълвен и тя възкликна:
— Волфганг, какво ще правим отсега нататък? Майка ми казва, че не можете да идвате повече тук. — И Констанце падна в прегръдките му разплакана. — Държи ме вкъщи като пленница. Все едно, че съм в онзи сарай, за който пишете опера.
Досега въпреки чувствата си към Констанце не беше се сетил, че съществува изход от създалото се положение. Попита девойката:
— Къде е майка ви?
— Излезе. Но скоро ще се върне. Отиде да утешава Алоизия, която е разстроена, че операта ви се отлага.
— Никога нищо не съм обещавал на Алоизия. Тя е просто дубльорка.
— Още ли я обичате?
— Аз… — Наистина не беше равнодушен към Алоизия, колкото и да се преструваше. После си спомни едно основно правило в живота си: не можеше да обича някого, който не му отвръща с взаимност. И изведнъж заяви:
— Теб обичам.
— О, Волфганг! — Тя го прегърна страстно и престана да плаче. — Значи, ще можем да се оженим. Никак не понасям вече майка си.
— Но ние дори не сме сгодени.
— Обичам те, затова ме е страх да не направиш грешка. — Трябва да обмислим още някой и друг въпрос.
— Нима не искаш да се ожениш за мен?
— Не съм казал такова нещо.
— Дори не ми направи предложение — рече тя почти раздразнено. — Какво чакаш още, Волфганг? Разрешение от баща ти?
Той щеше да избухне, ала тъкмо тогава тя му каза да си върви — майка й всеки момент можела да се върне и не бива да го сварва тук. Безсилен повече да възпира чувствата си, Волфганг изтърси:
— Ще се омъжиш ли за мен?