У някои от тези каещи се грешници жаравата на един такъв живот подклаждала особени дарби: за молитва, за изцеление чрез ръкополагане, за пророчество, за заклинание на зли духове, дарба да съдят и наказват, да дават утеха и благословия. И у Йозеф дремела една дарба и с годините, когато косата му взела да става пепелявосива, тя бавно разцъфтяла. Това била дарбата да изслушва. Когато някой брат от отшелническо селище или светски човек, тревожен и гонен от съвестта си, потърсвал Йозеф, за да сподели с него своите дела, страдания, съблазни, прегрешения, да му разкаже за своя живот, за борбата си в името на доброто, за това, че бил сразен в тази борба, или за някаква загуба, болка, жал, Йозеф умеел да го изслуша, да му открие и дари ухото и сърцето си, да поеме и скрие неговата мъка и грижа и да го пусне избавен и успокоен. Бавно, в течение на дълги години това дело го обсебило и превърнало в оръдие, в едно ухо, на което людете отдавали доверието си. Добродетелите на Йозеф били значително търпение, всепоглъщаща несмутимост и голяма мълчаливост. Все по-често при него идвали хора да се изприкажат, да се избавят от натрупаните притеснения, някои, макар и извървели далечен път до неговата тръстикова колиба, след като пристигнели и поздравели, пак не намирали свободата и смелостта да се изповядат, а се отклонявали и се срамували, сякаш греховете им се свидели, въздишали и мълчали дълго, часове наред, а той се отнасял еднакво към всеки, независимо дали говорел охотно или неохотно, плавно или със заекване, дали гневно изхвърлял своите тайни, или си придавал важност с тях. За него всички били равни, все едно бога ли или себе си обвиняват, увеличават или намаляват греховете и страданията си, изповядат неволно убийство или само нарушение на целомъдрието, оплакват се от невярна любима или проиграно душеспасение. Не се плашел, ако някой му разказвал за близко общуване с демони и изглеждал на „ти“ с дявола, не го дразнело, когато друг говорел дълго и подробно, но явно премълчавал главното, нито ставал нетърпелив, когато някой се обвинявал в истински и измислени грехове. И като че ли всичко, което донасяли при него, всичко: жалби, признания, обвинения, терзания на съвестта, изчезвало в слуха му като вода в пустинен пясък, сякаш той не бил съдник за тях, не питаел към изповядващите се ни съчувствие, ни презрение и все пак или може би тъкмо затова личало, че изповяданото не е хвърлено в пустота, а още с изговарянето и изслушването се преобразява, за да бъде олекотено и разсеяно. Само рядко той изричал напомняне или предупреждение, още по-рядко давал съвет или заповед; сякаш това не било негово задължение и говорещите, изглежда, чувствали, че то не му е дълг. Негов дълг било да буди доверие и да му откликва, търпеливо и с любов да слуша, така да подпомага изповедта, която не е изречена докрай, да добие пълнота и всичко застояло и покрило се с кора в душите да се размрази и излее като поток, а той мълком да го поеме и скрие. Само че в края на всяка изповед, на страшната, както и на безобидната, на направената с дълбоко разкаяние, както и на суетната, той карал изповядващите се да коленичат до него и заедно с тях произнасял „Отче наш“, преди да ги пусне и целуне но челото. Да налага покаяния и наказания, не било негов дълг. Не се чувствал властен да изрече същинско свещеническо опрощение на греховете — нито осъждането, нито прощаването на някаква вина било негово дело. За времето, в което слушал и вниквал, той сякаш поемал върху себе си дял от вината, сякаш помагал тя да бъде носена. Докато мълчаливо изслушвал, като че ли потопявал чутото и го предавал на миналото. Когато след изповедта се молел с изповядващия се, сякаш го приемал и признавал за брат и себеравен. Когато го целувал, изглеждало, че го благославя по един повече братски, отколкото проповеднически, повече нежен, отколкото тържествен начин.