Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Изпълзявам някак си изпод леглото и виждам, че бледа утринна светлина се процежда през прозореца. Смътно долавям, че суграшицата е по-силна от всякога, извъртам глава и глуповато зяпвам останките от онова, което някога беше моя спалня. Вратата на шкафа за дрехи е изтръгната от горната панта и виси като пияна. Дрехите ми са разхвърляни, много от тях — очевидно повечето — са разкъсани, сякаш гневът на създанието, обсебило татко, се е излял върху им, след като не се е добрал до момчето, на което принадлежат. И което е много по-лошо, съществото е разкъсало на парчета малкото ми безценни книги, предимно биографии на спортисти и научнофантастични романи. Навсякъде е посипано с парченца от меките им корици. Бюрото ми е преобърнато, чекмеджетата му са запрашени в ъглите на стаята. Кирката е изсякла в леглото ми дупка с размерите на лунен кратер и си мисля: „Тук щеше да е коремът ми, ако бях останал в леглото.“ Долавям възкисела миризма, която ми напомня за мириса на Бумна луна нощно време, но е някак позната. Май е миризма на развален плод и въпреки че не е съвсем точно, аз съм доста близо до истината.
Не искам да изляза от стаята, но знам, че не мога да остана тук, защото рано или късно той ще се върне. Откривам дънки, които не са разкъсани, и ги обувам. Маратонките ми са изчезнали незнайно къде, но може би ботушите ми си стоят в антрето. Също и палтото ми. Ще си ги сложа и ще избягам в лапавицата. Ще се спусна по алеята, следвайки разкаляната и полузамръзнала диря от шевролета на господин Холси, после ще завия към магазина на Мюли. Ще избягам, за да спася живота си, впускайки се в неизвестното, без да зная какво ми готви бъдещето. Освен ако той не ме хване и убие преди това, разбира се.
За да изляза в коридора, прескачам бюрото, препречващо пътя към вратата. Виждам, че нещото е съборило всички картини и е пробило дупки в стените. Знам, че е израз на гнева му, задето не ме е докопало.
Тук киселата миризма е достатъчно силна и я разпознавам. Миналата година от завода „Джипъм“ организираха коледно парти. Татко отиде, защото по думите му щяло „да изглежда странно“, ако не се появи там. От томболата му се паднала дамаджана домашно къпиново вино. Виж сега, Андрю Ландън може да има много кусури (той е първият, който ще си го признае, хванете ли го натясно), но пиенето не е сред тях. Веднъж преди вечеря си наля от виното във водна чаша — между Коледа и Нова година, когато Пол беше окован в мазето — отпи глътка, намръщи се и понечи да излее виното в мивката, но забеляза погледа ми и ми подаде чашата:
— Искаш ли да си пийнеш. Скот? Да видиш за какво става дума. Хей, ако ти хареса подарявам ти целия галон!
Както у Всяко дете и у мен пиячката буди любопитство, но плодовата миризма е твърде натрапчива. Алкохолът може наистина да те развеселява, както показват по телевизията, но за нищо на света не лизвам течност с такава противна миризма. Поклащам отрицателно глава.
— Умник си, Скутър, умник си стари ми Скут — казва баща ми и излива виното в мивката. Но очевидно е запазил дамаджаната (или просто я е забравил), защото това е толкова сигурно къпиновото кино, колкото, че Бог е създал птичките и пчеличките. Когато слизам на долната площадка, миризмата се превръща във воня. Дочувам още нещо освен дъжда, който непрестанно трака по дъските и ритмично почуква по прозорците: гласът на Джордж Джоунс. Радиото на татко свири много тихо и както винаги е настроено на станцията от Уилинг. Също така чувам хъркане. Облекчението ми е толкова голямо, че сълзи рукват по страните ми. Най-много се страхувах, че той лежи на канапето и ме чака. Неблагозвучното хъркане подсказва, че съм грешал.
Въпреки това съм нащрек. Заобикалям през трапезарията, за да вляза в дневната откъм гърба на дивана. В трапезарията също ме очаква погром. Бабиният шкаф е преобърнат. Струва ми се, че той доста се е постарал да го нацепи на трески. Всички чинии са изпочупени, синята кана — също. Парите в нея са накъсани и миниатюрни зелени късчета са пръснати из цялата стая. Някои дори са се посипали по лампата като новогодишни конфети. Очевидно на съществото в татко парите не са му притрябвали повече от книгите.