Сага за Австралия

— Така мислят мнозина мъже — каза Ричард, усетил как на гърлото му засяда буца.

— Потъпкаха гордостта ни. Щом пристигнахме тук, ни раздадоха дрипи, върнаха ни и дрехите, натоварени в отсека — на онези, които си имаха дрехи. Дадоха ми и моята кутия за шапки — не е ли прекрасно! — възкликна тя с блеснали очи. — Когато дойде ред на Ан Смит, Милър от интендантството я измери от глава до пети и отсече, че каквото и да облечала, пак щяла да си остане голтачка — а тя, клетата, си няма никакви дрехи, много бедна е. Въпреки това запокити дрипите върху палубата, избърса си краката о тях и му рече на онзи никаквец да си задържал скапаните дрехи. Тя щяла да носи каквото има, но няма да позволи да я унижава.

— Ан Смит — повтори Ричард, разкъсван от гняв, мъка, срам. — Малко след това тя избяга.

— Да, и оттогава ни вест, ни кост от нея. Зарече се, че ще се вдигне и ще се махне. След ужасите, които е изживяла с англичаните на „Лейди Пенрин“, вече не се плашела и от най-свирепите чудовища и туземци. Каквото и да й сторят, тя нямало да преклони глава. Когато и някои други отказваха да се подчинят, ги унижаваха и тормозеха по най-долен начин. Тъкмо след като се качихме на кораба, капитан Севър се закани да заповяда да набият с камшика Мери Гамбъл, тя обаче му изсъска да й целунел оная работа, понеже всъщност искал не да я бие с камшици, а да я чука. — Лизи въздъхна и се сгуши в куртката. — Така че и ние си имахме своите малки победи и те ни крепяха. Нали сме си ячки, все ние, жените, събаряхме преградата и се прехвърляхме при моряците, понеже бяхме зажаднели за мъжка ласка! Мъжете — светена вода ненапита, нито веднъж не дойдоха при нас. Но както и да е. Било, каквото било, сега вече усещам под нозете си твърда почва и ти, Ричард, любов моя, си тук. Молих се само за това, за нищо друго.