Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Госпожице Тагарт — попита той, — колко време още ще искате да сте просто превозвач?
— Няма да предам света на онова същество, което цитираш.
— Отговорът, който дадохте на нея, беше много по-реалистичен.
Веригата от стъпките им продължи да се размотава в продължение на много мълчаливи минути, преди тя да попита:
— Защо застана до мен тази вечер? Защо реши да ми помогнеш?
Той отговори с лекота, почти весело:
— Защото няма нито един пътник във влака, който да се нуждае да стигне там, закъдето е тръгнал, по-спешно от мен. Ако влакът може да тръгне, никой няма да спечели повече от мен. Но когато имам нужда от нещо, не седя и не чакам транспорт, като споменатото създание.
— Така ли? Ами ако всички влакове спрат?
— Тогава няма да разчитам на това да организирам важно пътуване с влак.
— Къде отиваш?
— На запад.
— По „специална задача“?
— Не. На едномесечна почивка с приятели.
— На почивка? И това ли е важно за теб?
— По-важно от всичко друго на света.
Изминаха още две мили и стигнаха до малката сива кутия на един стълб до линията — в нея беше спешният телефон. Кутията висеше на една страна, откъсната от бурите. Тя я отвори със замах. Телефонът беше там — познат, успокояващ предмет — и блещукаше на лъча на фенерчето на Келог. Но тя разбра, в момента, в който притисна слушалката до ухото си, а той го разбра, щом видя пръста й да тропа рязко по вилката, че телефонът е мъртъв. Тя му подаде слушалката, без да продума. Хвана фенерчето, докато той преглеждаше набързо инструмента, после го изтръгна от стената и разгледа жиците.
— Кабелът е наред — каза той. — Има ток. Просто слушалката не работи. Има шанс следващата да работи — и добави: — Следващата е на пет мили оттук.
— Да вървим — каза тя.
Далеч зад тях фарът на локомотива още се виждаше, но вече не беше планета, а малка звезда, която блещукаше през мъглата в далечината. Пред тях релсите потъваха в синкава празнина, и нищо не отбелязваше края й. Тя разбра колко често е поглеждала назад към фара — докато още го виждаше, й се струваше, че е като обезопасително въже, което ги държи в безопасност — сега трябваше да го пререже и да се гмурне… извън тази планета. Забеляза, че и Келог стои и гледа назад към фара. Спогледаха се, но не казаха нищо. Едно камъче под подметката й изпука като фойерверк в тишината. Със студено, преднамерено движение той ритна слушалката и я изпрати да се търкаля в канавката: яростта на шума разтърси вакуума.
— Дяволите да го вземат — равно каза той, без да повишава глас, с отвращение отвъд всяка емоция. — Сигурно не е чувствал, че му се работи, и понеже е имал нужда от заплатата си, никой не е имал право да иска от него да поддържа телефоните в изправност.
— Хайде — каза тя.
— Можем да си починем, ако се чувствате уморена, госпожице Тагарт.
— Добре съм. Нямаме време да чувстваме умора.
— Това е огромната ни грешка, госпожице Тагарт. Трябва да си починем някой ден.
Тя се изкикоти, стъпи на една траверса в отговор, и двамата продължиха напред. Беше трудно да вървят по траверсите, но когато се опитаха да вървят до коловоза, откриха, че това е още по-трудно. Почвата, беше песъчлива и потъваше под краката й, като мек, податлив пласт, който нито е течен, нито е твърд. Продължиха да стъпват от траверса на траверса — беше почти като да стъпват от камък на камък насред река.
Тя си мислеше какво огромно разстояние са станали изведнъж пет мили и че една гара на трийсет мили вече е недостижима — след ерата на железници, построени от хора, които са мислели за хиляди трансконтинентални мили. Тази мрежа от релси и светлини, която се простираше от океан до океан, висеше на един кабел, на прекъснатата връзка в ръждясал телефон — не, мислеше си, на нещо много по-мощно и много по-крехко. Висеше на връзките в умовете на хората, които знаеха, че съществуването на кабел, на влак, на работа, на самите тях и техните действия е абсолют, от който не трябва да се бяга. Когато такива умове си тръгнеха, един двестатонен влак оставаше на милостта на мускулите на краката й.
Уморена ли? — мислеше си тя. Дори напрежението от ходенето е ценност, малко парче действителност в неподвижността наоколо. Чувството за усилие беше специфично преживяване, беше болка и не можеше да бъде нищо друго — сред пространство, което не беше нито светло, нито тъмно, по почва, която нито поддаваше, нито оказваше съпротивление, в мъгла, която нито се движеше, нито висеше неподвижно. Напрежението беше единственото доказателство за движението им: нищо не се променяше в празнотата около тях, нищо не приемаше форма, за да отбележи напредъка им. Тя винаги се беше чудила с недоверие и презрение на сектите, които проповядваха унищожението на Вселената като идеал, който да бъде постигнат. Ето, мислеше си, ето го онзи свят, който стана реален заради съдържанието на мозъците им.