Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Не е имало случаи на разбойнически нападения върху замразени влакове — за съжаление.
— Къде сме по-точно? — попита един пълен човек с твърде скъпо палто и твърде отпуснато лице, гласът му беше предназначен за слуги, които не можеше да си позволи да наеме. — В коя част на кой щат?
— Не знам — отговори тя.
— Колко време ще ни държат тук? — попита друг с тон на кредитор, на когото се е натрапил неизправен длъжник.
— Не знам.
— Кога ще пристигнем в Сан Франсиско? — попита трети като шериф, който разпитва заподозрян.
— Не знам.
Възмущението и исканията започваха да се развихрят — на малки, бързи изблици — като кестени, които се пукат в тъмната фурна на умовете, които сега бяха сигурни, че някой е поел грижата за тях и са в безопасност.
— Това е абсолютно възмутително! — изпищя една жена и подскочи напред, запращайки думите си в лицето на Дагни. — Нямате право да позволявате това да се случва! Нямам намерение да ме държат да чакам в средата на нищото! Очаквам транспорт!
— Затваряй си устата — каза Дагни — или ще заключа вратите на влака и ще ви оставя, където сте.
— Не можете да го направите! Вие сте просто превозвач! Нямате право да ме дискриминирате! Ще се оплача на комисията по унификация!
— Ако ви дам влак, за да стигнете до тая ваша комисия — каза Дагни, докато се обръщаше. Видя Келог да я гледа, а погледът му сякаш поставяше точката на нейното изречение.
— Намери фенерче отнякъде, докато отида да си взема чантата, и после тръгваме.
Когато тръгнаха да търсят телефон, преминавайки покрай смълчаната редица вагони, видяха още една фигура да слиза от влака и да тръгва бързо насреща им. Тя разпозна скитника.
— Проблеми, госпожо? — спря и попита той.
— Екипажът е дезертирал.
— Аха. Какво трябва да се направи?
— Отивам да търся телефон, за да се обадя на разпределителната гара.
— Не можете да ходите сама, госпожо. Не и в тия времена. По-добре да дойда с вас.
Тя се усмихна.
— Благодаря, но ще се справя. Господин Келог ще дойде с мен. Всъщност как се казваш?
— Джеф Елиън, госпожо.
— Слушай, Елиън, работил ли си някога в железопътна компания?
— Не, госпожо.
— Е, вече работиш. В момента си заместник-кондуктор и пълномощник на оперативния вицепрезидент. Работата ти е да се погрижиш за този влак в мое отсъствие, да съхраниш реда и да предпазиш добитъка да не се разбяга. Кажи им, че аз съм те назначила. Няма да ти трябва доказателство. Ще се подчинят на всекиго, който изисква подчинение.
— Да, госпожо — твърдо и с разбиращ поглед отговори той. Тя си спомни, че парите в джоба на човека се превръщат в увереност в ума му, взе банкнота от сто долара от чантата си и я плъзна в ръката му.
— Като аванс.
— Да, госпожо.
Вече беше тръгнала, когато той извика след нея:
— Госпожице Тагарт!
— Да? — обърна се тя.
— Благодаря ви — каза той.
Тя се усмихна, вдигна леко ръка за сбогуване и продължи напред.
— Кой е това? — попита Келог.
— Един скитник, когото хванаха да се вози гратис.
— Мисля, че ще свърши работа.
— Със сигурност.
Минаха мълчаливо покрай локомотива и продължиха в посоката, показвана от фара му. В началото, докато пристъпваха от траверса на траверса, а силната светлина ги удряше в гърбовете, те все още се чувстваха така, сякаш са си у дома, в нормалния свят на железницата. След това откри, че наблюдава светлината по траверсите под краката си, че я гледа как бавно намалява, че опитва да я задържи, че иска да продължава да вижда отслабващите й отблясъци, докато осъзна, че лекото блещукане по дървото е просто лунна светлина. Не можа да предотврати тръпката, която я накара да се извърне и да погледне назад. Фарът още се виждаше зад тях, като сребърния глобус на планета, измамно близо, но все пак част от друга орбита и друга система.
Оуън Келог вървеше мълчаливо до нея и тя беше сигурна, че и двамата мислеха за едно и също.
— Нямаше да може. Боже, нямаше да може! — изведнъж каза тя, без да осъзнава, че е започнала да говори на глас.
— Кой?
— Натаниел Тагарт. Нямаше да може да работи с хора като тия пътници. Нямаше да може да пуска влакове за тях. Нямаше да може да ги взима на работа. Нямаше да ги използва изобщо — нито като клиенти, нито като работници.
Келог се засмя.