Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Бих искала да ми кажеш кой ги произвежда — каза тя с безнадежден и умоляващ тон.
Той се засмя добродушно.
— Мога да ви кажа само това: прави ги мой приятел, продава ги, но понеже не е просто превозвач, ги продава само на приятелите си.
— Продай ми кутията, става ли?
— Не мисля, че можете да си го позволите, госпожице Тагарт, но добре, щом искате.
— Колко струва?
— Пет цента.
— Пет цента? — удивено повтори тя.
— Пет цента — каза той и добави: — В злато.
Тя спря и се вторачи в него.
— В злато?
— Да, госпожице Тагарт.
— Добре де, какъв е обменният курс? Колко прави това в обикновени пари?
— Няма обменен курс, госпожице Тагарт. Никаква сума във физическа или духовна валута, чийто единствен ценностен стандарт са решенията на господин Уесли Мауч, не може да купи тези цигари.
— Разбирам.
Той бръкна в джоба си, извади кутията и й я подаде.
— Ще ви ги дам, госпожице Тагарт, защото сте си ги заслужили многократно и защото имате нужда от тях за същата цел, за която и ние.
— Каква цел?
— Да ни напомнят, в моменти на обезкуражаване, в самотата на изгнанието, за истинската ни родина, която винаги е била и ваша, госпожице Тагарт.
— Благодаря — каза тя. Прибра цигарите в джоба си и забеляза, че ръката й трепери.
Когато достигнаха четвъртия от петте километрични камъка, вече бяха мълчали много дълго — не им бяха останали сили за друго, освен за да движат краката си. Далеч напред видяха една светла точка, твърде ниско над хоризонта и твърде ясна, за да е звезда. Продължиха да я наблюдават, докато вървяха, и не казаха нищо, докато не се увериха, че е мощен електрически прожектор, който блести сред празната прерия.
— Какво е това? — попита тя.
— Не знам — каза той. — Изглежда като…
— Не — рязко го прекъсна тя. — Не може да е това. Не и тук.
Тя не искаше да го чува да назовава надеждата, която тя самата беше сдържала през изминалите минути. Не можеше да си позволи да мисли или да осъзнае, че мисълта й всъщност е надежда.
Намериха телефонната кутия на петия километричен камък. Прожекторът висеше като яростен, студен огън, на по-малко от половин миля на юг. Телефонът работеше. Тя чу бръмченето по жицата, като дъх на живо същество, когато вдигна слушалката. Сетне един провлачен глас отговори:
— Джесъп, в Брадшоу — звучеше сънено.
— Аз съм Дагни Тагарт и се обаждам от…
— Кой?
— Дагни Тагарт, от „Тагарт Трансконтинентал“, обаждам се от…
— О… да… разбирам… Да?
— Обаждам се от авариен телефон №83. „Комет“ спря на седем мили на север от тук. Влакът е изоставен. Екипажът дезертира.
Последва пауза.
— Добре де, аз какво да направя?
Тя млъкна на свой ред, за да осъзнае какво чува.
— Вие ли сте нощният диспечер?
— Аха.
— Тогава ни изпратете веднага друг екипаж.
— Пълен екипаж за пътнически влак?
— Разбира се.
— Сега?
— Да.
Последва пауза.
— Правилата не казват нищо за това.
— Свържете ме с главния диспечер — каза тя, задушавайки се.
— Във ваканция е.
— Тогава управителят на района.
— Отиде до Лоръл за няколко дни.
— Свържете ме с някой, който отговаря за района.
— Аз отговарям.
— Слушайте — бавно каза тя, опитвайки се да е търпелива, — разбирате ли, че има влак, пътнически експрес, изоставен в средата на прерията?
— Да, ама откъде да знам какво трябва да направя по въпроса? Правилата не го предвиждат. Ако е станала катастрофа, ще пратим аварийния влак, но ако няма катастрофа… нямате нужда от авариен влак, нали?
— Не. Нямаме нужда от авариен влак. Трябват ни хора. Разбирате ли? Живи хора, които да управляват локомотив.
— Правилата не казват нищо за влак без хора, или за хора без влак, нито за събиране на пълен екипаж посред нощ и изпращането му да търси влак някъде си. Никога не съм чувал за това.
— Сега чувате. Не знаете ли какво трябва да правите?
— Кой съм аз, че да знам?
— Не знаете ли, че работата ви е да държите влаковете в движение?
— Работата ми е да се подчинявам на правилата. Ако изпратя екипаж, при условие, че не трябва, само Бог знае какво ще стане! Ами Комисията по унификация и всичките й наредби — кой съм аз, че да ги навличам на главата си?