Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Само един влак за седем часа? — той го каза неволно, с възмущение и лоялност към великата железопътна компания, на която някога се гордееше, че служи. Устните й се раздвижиха в нещо като усмивка.
— Трансконтиненталният ни трафик вече не е такъв, какъвто беше по твое време.
Той кимна бавно.
— Сигурно няма и никакви влакове на „Канзас Уестърн“ тази вечер?
— Не мога да си спомня веднага, но мисля, че не.
Той погледна стълбовете покрай линията.
— Надявам се, че хората на „Канзас Уестърн“ поддържат телефоните си.
— Искаш да кажеш, че най-вероятно не го правят, ако съдим по състоянието на линията им. Но ще трябва да опитаме.
— Да.
Тя понечи да тръгне, но се спря. Знаеше, че е безполезно да коментира, но думите дойдоха неволно:
— Знаеш ли — каза тя — тъкмо фенерите, които хората ни са оставили зад влака, за да ни защитят, са най-трудното за приемане нещо. Те… са чувствали повече грижа за живота на другите хора, отколкото нашата страна им е показала за техния.
Бързият му поглед към нея беше като преднамерено ударение върху думите му, сетне той отговори сериозно:
— Да, госпожице Тагарт.
Докато слизаха по стълбата на локомотива, видяха купчинка пътници, събрани до линията, и все повече фигури, които изникваха от влака и се присъединяваха към тях. По някакъв свой си инстинкт хората, които седяха, знаеха, че някой се е заел, поел е отговорността и сега е безопасно да проявяват признаци на живот. Докато се приближаваше, всички я гледаха с очакване. Неестествената бледност на лунната светлина сякаш размиваше разликите между лицата им и подчертаваше общото им изражение: внимателна преценка — отчасти страх, отчасти молба, отчасти временно сдържана безочливост.
— Има ли някой, който да иска да говори от името на пътниците? — попита тя.
Те се спогледаха. Отговор не последва.
— Добре — каза тя. — Не е необходимо да говорите. Аз съм Дагни Тагарт, оперативен вицепрезидент на тази железопътна компания, и — групата прошумя в отговор, в полудвижение, полувъздишка, сякаш с облекчение — и аз ще говоря. Намираме се на влак, изоставен от екипажа си. Не е имало инцидент. Локомотивът е непокътнат. Но няма кой да го управлява. Вестниците наричат това замразен влак. Всички знаете какво означава това, както и какви са причините. Може би сте знаели причините дълго преди да бъдат открити от хората, които са ви изоставили тази нощ. Законът им забрани да дезертират. Но това няма да ви помогне сега.
Изведнъж една жена изпищя, с изискваща сприхавост и истерия:
— Какво ще правим?
Дагни млъкна за миг и я погледна. Жената се блъскаше напред, за да се набута в тълпата, да препречи с няколко човешки тела гледката на огромния вакуум — равнината, която се простираше и се разтваряше в лунната светлина, в мъртвото фосфоресциране на безсилна, взета назаем енергия. Жената беше наметнала палто върху халата си, палтото се беше разтворило и коремът й прозираше под тънкия плат на халата, с онзи нехаен цинизъм, който предполага, че „всяко саморазкриване на човешкото е грозно и няма нужда да се крие“. За миг Дагни съжали, че трябва да продължи.
— Ще тръгна по линията да търся телефон — продължи тя с глас, ясен и студен като лунната светлина. — Има аварийни телефони на всеки пет мили. Ще се обадя да изпратят тук друг екипаж. Това ще отнеме време. Моля останете във влака и поддържайте целия ред, на който сте способни.
— Ами бандите разбойници? — попита друг нервен женски глас.
— Вярно — каза Дагни. — По-добре някой да дойде с мен. Кой иска да дойде?
Беше разбрала погрешно мотивите на жената. Отговор не последва. Нямаше погледи, насочени към нея или към някого от хората. Нямаше очи — само влажни овали, които блещукаха на лунната светлина. Ето ги, мислеше си тя, хората на новата ера, тези, които искат и приемат саможертвата. Тя беше поразена от гнева в мълчанието им — гняв, който казваше, че тя трябва да им спестява подобни моменти, и с чувство на непозната за самата нея жестокост, тя продължи да мълчи напълно съзнателно.
Забеляза, че и Оуън Келог чака, той обаче не наблюдаваше пътниците, а нейното лице. Когато се увери, че от тълпата няма да дойде отговор, той каза спокойно:
— Аз ще дойда с вас, разбира се, госпожице Тагарт.
— Благодаря.
— Ами ние? — сопна се нервната жена.
Дагни се извърна към нея и отговори с официалния, монотонен тон на бизнесмен: