Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Искате да кажете, че нямаше да забогатее, ако ги експлоатира ли, госпожице Тагарт?
Тя кимна.
— Те… — той чу лекото трепване на гласа й, което беше едновременно от любов, болка и възмущение — разправят от години, че се е издигнал, като е пречел на способностите на другите, като не им е давал шанс, и че… човешката некомпетентност е била обект на себичния му интерес… Но той… не е изисквал подчинение от хората.
— Госпожице Тагарт — каза той със странна, напрегната нотка в гласа си, — просто си спомнете, че той е представлявал един кодекс за съществуване, който за един съвсем кратък отрязък от човешката история е изхвърлил робството от цивилизования свят. Спомнете си го, когато се почувствате объркана от същността на неговите врагове.
— Чувал ли си някога за жена на име Айви Старнс?
— О, да.
— Не спирам да си мисля, че тъкмо това би й доставило удоволствие — гледката на пътниците тази вечер. Тъкмо това преследва. Но ние — ние не можем да живеем така, и ти, и аз, нали? Никой не може да живее така. Не е възможно да се живее така.
— Какво ви кара да мислите, че целта на Айви Старнс е животът?
Някъде в периферията на съзнанието си, като струите, които беше видяла да плават отвъд предела на прерията — нито лъчи, нито мъгли, нито облаци — тя почувства някакъв силует, който не можеше да улови, подсказан наполовина, но изискващ да бъде разбран. Тя не говореше и — като верига, която се размотава сред мълчанието им — ритъмът на стъпките им продължи да отеква, определян от разстоянието между траверсите, отмерван от сухото, бързо тракане на токовете по дървото. Тя нямаше време да мисли за него, освен като за другар в компетентността, подарен от случайността — сега го погледна със съзнателно внимание. Лицето му беше все така ясно и твърдо, каквото си го спомняше от миналото. Но беше станало по-спокойно, сякаш по-ведро и мирно. Дрехите му бяха износени. Носеше старо кожено яке и дори в тъмнината тя можеше да различи големите драскотини и петна по кожата.
— Какво правиш, откак си напуснал „Тагарт Трансконтинентал“? — попита тя.
— О, много неща.
— Къде работиш сега?
— Обикновено по специални задачи.
— Какви?
— Всякакви.
— Значи работиш за железопътна компания?
— Не.
Острите, кратки звуци сякаш се разгъваха в красноречиво описание. Той знаеше защо го разпитва.
— Келог, ако ти кажа, че нямам нито един първокачествен човек по системата на „Тагарт“, ако ти предложа всяка работа, условия или пари, които поискаш, би ли се върнал при нас?
— Не.
— Беше шокиран от загубата на трафик. Не мисля, че имаш представа какво ни причини загубата на хора. Не мога да ти опиша през каква агония преминах преди три дни, опитвайки се да намеря някой, който да може да построи пет мили временен коловоз. Трябва да построя петдесет мили през Скалистите планини. Не виждам начин да го направя. Но трябва да се направи. Прерових страната за хора. Няма такива. А след това се натъквам на теб изведнъж, намирам те тук, в обикновен вагон, когато бих дала половината система за един служител като теб — разбираш ли защо не мога да те пусна да си вървиш? Избери си каквото поискаш. Управител на район? Или помощник оперативен вицепрезидент?
— Не.
— Още работиш, за да се издържаш, нали?
— Да.
— Май не изкарваш кой знае колко.
— Изкарвам достатъчно за нуждите си — и за ничии други.
— Защо си готов да работиш за всички други, но не и за „Тагарт Трансконтинентал“?
— Защото няма да ми дадете работата, която искам.
— Аз ли? — тя спря. — За Бога, Келог! Не разбра ли? Бих ти дала всяка работа, която поискаш.
— Добре. Кантонер.
— Какво?
— Общ работник. Чистач на локомотиви — той се усмихна, като видя лицето й. — Не? Ето, виждате ли, че няма.
— Да не искаш да кажеш, че би приел работа на надница?
— Във всеки един момент.
— Но нищо по-добро?
— Точно така, нищо по-добро.
— Не разбираш ли, че имам твърде много хора, които могат да вършат тези неща, но нищо по-добро?
— Аз го разбирам, госпожице Тагарт. А вие?
— Онова, от което имам нужда, е твоят…
— … ум ли, госпожице Тагарт? Моят ум вече не е на пазара.
Тя стоеше и го гледаше, а лицето й ставаше все по-сериозно.
— Ти си един от тях, нали?
— От кои?
Тя не отговори, вдигна рамене и продължи.