Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)

— Не знаех, че сте на борда.

— Хайде — нареди тя, сякаш той още беше служител на компанията. — Мисля, че сме на замразен влак.

— Така е — каза той и я последва послушно и дисциплинирано, с готовност за действие. Не бяха нужни обяснения. Сякаш с някакво неизказано разбиране се отзоваваха на призив на дълга — и изглеждаше естествено, че от стотиците хора на борда именно те двамата трябваше да са партньори в опасността.

— Някаква представа от кога не се движим? — попита тя, докато минаваха бързо през следващия вагон.

— Не — каза той. — Вече бяхме спрели, когато се събудих.

Минаха през целия влак, без да открият нито шафнери, нито сервитьори във вагон-ресторанта, нито спирачи или кондуктор. От време на време се поглеждаха, но продължаваха да мълчат. Знаеха историите за изоставените влакове, за екипажите, които изчезваха във внезапни изблици на бунт срещу робството. Стигнаха до предния край на влака, без нищо наоколо им да помръдне, освен вятъра срещу лицата им, и се изкачиха ловко в локомотива. Фарът светеше, протегнат като обвинителна ръка в празнината на нощта. Кабината беше празна. Викът й на отчаян триумф избликна в отговор на шока от гледката:

— Браво! Те са човешки същества!

Тя спря, поразена, сякаш някой друг беше извикал. Забеляза, че Келог стои и я наблюдава с любопитство, с намек за усмивка. Локомотивът беше стар, парен, най-добрият, който железопътната компания беше в състояние да намери за „Комет“. Горящите въглища бяха натрупани зад решетката, парната клапа беше затворена и в големия прозорец пред тях фарът осветяваше линия от траверси, които трябваше да тичат срещу тях, но вместо това стояха неподвижно, като стъпала на стълба, преброени, номерирани и мъртви.

Тя посегна към журнала и погледна имената на последния екипаж. Механикът беше Пат Лоугън. Тя отпусна бавно глава и затвори очи. Помисли си за първото пътуване по синьо-зелените релси — за което трябва да си е мислил и Пат Лоугън, през дългите часове на последното му пътуване по някакви релси.

— Госпожице Тагарт? — меко каза Оуън Келог.

Тя вдигна рязко глава.

— Да — каза тя — да… Добре — гласът й беше безцветен, извън металическия оттенък на решимостта, — ще трябва да намерим телефон и да извикаме друг екипаж — тя погледна часовника си.

— При скоростта, с която се движехме, мисля, че трябва да сме на около осемдесет мили от щатската линия на Оклахома. Мисля, че Брадшоу е най-близката централа, в която да се обадим. Намираме се на около трийсет мили от нея.

— Има ли други влакове на „Тагарт“ зад нас?

— Следващият е №253, трансконтинентален товарен, но ще пристигне тук чак към седем сутринта, и то ако се движи по разписание, в което се съмнявам.