Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Нямате локомотив?
— Не. Управителят взе един, за да отиде до Лоръл, а другият е в цеха, от седмици е там, а пък маневреният дерайлира тази сутрин и ще работят по него до утре следобед.
— А локомотивът на аварийния влак, който предлагахте да ни изпратите?
— Той е на север. Вчера е станала катастрофа. Още не се е върнал.
— Имате ли дизел?
— Никога не сме имали. Не и тук.
— Имате ли моторна дрезина?
— Да. Това го имаме.
— Пратете ги с дрезината.
— Ами… да, госпожо.
— Кажете на хората си да спрат тук, при авариен телефон №83, за да качат господин Келог и мен — тя продължаваше да гледа прожектора.
— Да, госпожо.
— Обадете се на началника на гарата на „Тагарт“ в Лоръл, докладвайте за закъснението на „Комет“ и обяснете какво се е случило.
Тя сложи ръка в джоба си и внезапно сключи пръсти: почувства кутията цигари. — Слушайте, какъв е този прожектор на около половин миля от тук?
— От там, където сте? Ами трябва да е аварийното летище на „Флагшип Еърлайнс“.
— Разбирам… Добре, това е всичко. Пратете хората си веднага. Кажете им да приберат господин Келог от телефон №83.
— Да, госпожо.
Тя затвори. Келог се усмихваше широко.
— Летище, нали? — попита той.
— Да.
Тя стоеше и гледаше прожектора, а ръката й още стискаше цигарите в джоба й.
— Значи ще приберат господин Келог, така ли?
Тя се извърна към него, осъзнавайки до какво решение е стигнал умът й, без да го осъзнае.
— Не — каза тя — не, не исках да ви изоставям тук. Само дето и аз имам жизненоважна работа на запад, трябва да побързам, така че си мислех да се опитам да хвана самолет, но не мога да го направя и не е необходимо.
— Хайде — каза той и тръгна към летището.
— Но аз…
— Ако имате за вършене нещо по-спешно от това да прислужвате на тия кретени, давайте.
— Много по-спешно от всичко на света — прошепна тя.
— Ще се погрижа за това вместо вас и ще докарам „Комет“ до вашия човек в Лоръл.
— Благодаря… Но ако се надяваш… Знаеш, че не дезертирам.
— Знам.
— Тогава защо ми помагаш с такава готовност?
— Просто искам да видите какво е да направите нещо, което искате, поне веднъж.
— Няма голям шанс да имат самолет на това летище.
— Има голям шанс да имат.
На края на пистата имаше два самолета — единият беше наполовина овъглена останка от катастрофирала машина, която не си струваше да се дава дори и за скрап, а другият беше моноплан на Дуайт Сандърс, чисто нов, машина, за каквато хората напразно се молеха из цялата страна. Имаше един сънлив пазач, млад, пълен, и — с изключение на лекия колежански мирис в подбора на думите — брат по ум на нощния диспечер в Брадшоу. Не знаеше нищо за двата самолета: били там, когато поел работата преди година. Никога не беше задавал въпроси за тях, нито той, нито някой друг. В тихото рухване на далечната централа, в бавното разпадане на една велика авиокомпания, монопланът на Сандърс е бил забравен — подобни активи биваха изоставяни навсякъде… както и моделът на двигателя беше забравен в купчина боклук, и макар че беше оставен напълно открит, не беше разкрил нищо на наследниците си…
Нямаше правила, които да укажат на младия пазач дали трябва да пази самолета на Сандърс или не. Решението му беше взето заради резките, уверени маниери на двамата непознати, на авторитета на госпожица Дагни Тагарт, вицепрезидент на железопътна компания, заради кратките намеци за тайна, спешна мисия, която му прозвуча като нещо, свързано с Вашингтон, заради споменаването на договорка с най-високопоставените началници на авиокомпанията в Ню Йорк, чиито имена той никога не беше чувал, заради чек за хиляда и петстотин долара, написан от госпожица Дагни Тагарт като залог за връщането на самолета, и заради друг един чек, за двеста долара, за негова лична употреба.
Той зареди самолета, провери го, доколкото можа, намери карта на летищата в страната и тя видя, че една писта в околностите на Афтън, Юта, е отбелязана като все още действаща. Тя беше толкова напрегната, забързана и енергична, че не почувства нищо, докато в последния момент, когато пазачът запали светлините, когато се готвеше да се качи на борда, тя спря за миг, погледна празното небе, а сетне и Оуън Келог. Той стоеше, сам под бялата светлина, с широко разтворени крака, здраво стъпил върху циментово островче, сред пръстен от ослепителни светлини, а зад пръстена имаше само безнадеждна тъмнина. И тя се зачуди кой от двама им поема по-голям риск и се изправя пред по-ужасяваща празнина.