Повелител на сенките [bg]

Хребетът на Чейпъл Клиф беше като кула насред водовъртеж, издигащ се към небето, заобиколен от три страни от кипящия казан на океана.

Сивото небе, набраздено от черни ивици, бе надвиснало като скала над градчето и морето отвъд. Водата в пристанището се беше покачила и бе издигнала рибарските лодки до нивото на прозорците покрай кея. Малко корабче подскачаше, подмятано от вълните.

Вълни връхлитаха и канарата, хвърляйки бели пръски във въздуха. Ема стоеше насред водната вихрушка, заобиколена от миризмата на море, а над нея небето се раздираше, прорязвано от мълнии.

Тя разпери ръце. Имаше чувството, че светкавиците изригват в нея, в скалите под краката й, във водата, която се лееше на сиво-зелени, почти вертикални пелени. Навсякъде около нея гранитните колони, на които дължеше името си Чейпъл Клиф, се издигаха като каменна гора, като върховете на корона. Скалата под краката й беше хлъзгава от влажния мъх.

Открай време обичаше бурите — обичаше експлозиите, разкъсващи небето, обичаше тяхната оголваща душата свирепост. Беше изскочила от къщурката, без да мисли, просто трябваше да се махне, преди да е казала на Джулиън всичко, което той не биваше да узнае. Нека си мисли, че никога не го бе обичала, че е разбила сърцето на Марк, че не притежава чувства. Нека я мрази, ако това означаваше, че ще живее и ще бъде добре.

И може би бурята щеше да я пречисти, да отмие от ръцете й кръвта от сърцата и на двама им.

Ема тръгна надолу по склона. Скалата стана по-хлъзгава и тя спря, за да си нарисува руна за равновесие. Стилито се плъзна по мократа й кожа. От това по-ниско място тя виждаше пещерите и вирчетата на прилива, заляти от разпенена бяла вода. Мълнии прорязваха хоризонта; тя вдигна лице, за да вкуси соления дъжд и чу далечния звук на рог.

Вдигна рязко глава. Беше чувала подобен звук и друг път, веднъж, когато пратениците на Дивия лов бяха дошли в Института. Това не беше човешки рог. Звукът отекна отново, дълбок и студен, и самотен, и Ема се закатери трескаво по пътеката, към върха на хълма.

Видя облаци, подобни на огромни сиви камъни, да се сблъскват в небето, а когато се разделиха, лъч златна светлина огря бушуващата повърхност на океана. Над пристанището се появиха черни точици… птици? Не, бяха прекалено големи, за да бъдат морски птици, а и никоя птица не би излязла в подобно време.

Черните точки идваха към нея, все по-близо и по-близо, така че тя вече можеше да различи очертанията им — ездачи. Четирима ездачи, обгърнати в искрящ бронз, носещи се през небето като комети.

Не бяха Дивият лов. Разбра го на мига, без дори да знае как. Бяха твърде малко и твърде тихи. Дивият лов яздеше с гръм и трясък, докато бронзовите ездачи се носеха към нея така безшумно, сякаш бяха изтъкани от облаци.

Би могла да побегне към къщурката, помисли си, но по този начин би насочила вниманието им към Джулиън, пък и те бяха обърнали конете си така, че да й пресекат пътя към къщата на Малкълм. Движеха се с невероятна бързина. Щяха да достигнат скалата след броени секунди.