Повелител на сенките [bg]

— Ти така си мислиш — промърмори Ема, стискайки здраво Кортана. Всеки от елфите (защото вече знаеше, че са елфи) бе въоръжен с дълъг меч, чиято дръжка стърчеше над раменете му. Тя повиши глас: — Какво искат от мен пратениците на Дворовете?

Елфът повдигна вежди.

— Кажи й, Фал — обади се друг от тях, говорейки със същия акцент. Нещо в него накара Ема да настръхне, макар и сама да не знаеше какво.

— Ние сме Ездачите на Манан — заяви Фал. — Чувала си за нас.

Не беше въпрос. На Ема отчаяно й се прииска Кристина да беше тук. Кристина бе тази, която притежаваше обширни познания за феите. Ако думите „ездачи на Манан" би трябвало да говорят нещо на ловците на сенки, Кристина щеше да го знае.

— Част от Дивия лов ли сте? — попита тя.

Слисване. През тях премина нисък шепот, а Фал се изплю.

Елф с остра брадичка и презрително изражение отговори вместо него.

— Аз съм Армед, син на Манан. Ние сме децата на божество. Много по-стари сме от Дивия лов и далеч по-могъщи.

И тогава Ема осъзна какво долавяше в акцента им. Не беше нещо чуждоземно и далечно, беше възрастта им, ужасяваща възраст, простираща се до началото на света.

— Ние търсим — заяви Фал. — И намираме. Ние сме търсещите. Били сме под вълните, за да търсим, и над тях. Били сме в земите на феите и в царствата на прокълнатите, и на бойните поля, в мрака на нощта и ярката светлина на деня. През всичките ни дни, само едно сме търсили и не сме открили.

— Чувство за хумор? — предположи Ема.

— Тя трябва да си затвори устата — обади се жената. — Ти трябва да й я затвориш, Фал.

— Още не, Етна — заяви Фал. — Нуждаем се от думите й. Трябва да научим къде се намира онова, което търсим.

Ръката на Ема върху дръжката на Кортана беше гореща и хлъзгава.

— Какво търсите?

— Черната книга — отговори Армед. — Търсим същото, което ти и твоят парабатай. Онова, което бе взето от Анабел Блекторн.

Ема отстъпи неволно назад.

— Вие търсите Анабел?

— Търсим книгата — поправи я четвъртият ездач; гласът му беше рязък и дълбок. — Кажи ни къде е и ще те пожалим.

— Не е у мен — рече Ема. — Нито у Джулиън.

— Тя е лъжкиня, Делан — обади се жената, Етна.

Устните на Делан се извиха.

— Те всички са лъжци, ловците на сенки. Не се отнасяй с нас като с глупци, нефилиме, или ще провеся вътрешностите ти от най-близкото дърво.

— Само опитай — заяви Ема. — Ще ти натикам дървото в гърлото, докато клоните не ти излязат през…

— Ушите? — Беше Джулиън. Трябва да си беше сложил руна за безшумност, защото дори Ема не го беше чула да се приближава. Беше кацнал върху един мокър камък край пътеката, отвеждаща до къщурката, появил се от нищото, сякаш някой го беше призовал от дъжда и облаците. Беше в бойно облекло, косата му беше мокра, стиснал незапалено серафимско оръжие в ръка. — Сигурен съм, че щеше да кажеш „през ушите".

— Определено. — Ема му се усмихна широко. То беше по-силно от нея — въпреки скарването им, той беше тук, до нея, нейният парабатай. И ето че сега Ездачите бяха хванати натясно между тях.