Повелител на сенките [bg]

— С каквото не разполагаме. — Кийрън изпъна гръб. — Нека аз отида след децата. Залагам живота си да сторя всичко по силите си, за да ги намеря.

— Не — заяви Марк доста рязко и видя съкрушеното изражение, преминало по лицето на Кийрън. Нямаше обаче време да обяснява. — Даяна…

— …е в Идрис и не може да помогне — каза Кийрън. Марк беше пъхнал ръка в джоба си; пръстите му се сключиха около нещо малко, гладко и студено.

— Може би е време да повикаме Мълчаливите братя — предложи Магнус. — Независимо от последствията.

Кристина потръпна. Марк знаеше, че си мисли за Ема и Джулс, за Клейва, събрал се в Идрис, за опасността и разрухата, грозящи семейство Блекторн. Разруха, случила се докато Марк отговаряше за тях. Нещо, което Джулиън никога не би допуснал. Когато Джулиън ръководеше нещата, не се случваха бедствия… не и такива, които той да не може да оправи.

Само че Марк не биваше да мисли за това. Целият му ум, цялото му сърце бяха изпълнени с образа на брат му и сестра му в опасност. А в този миг те бяха нещо повече от брат и сестра: той разбра какво изпитваше Джулиън, когато ги погледнеше. Те бяха неговите деца — беше отговорен за тях и би умрял, за да ги спаси.

Марк извади ръка от джоба си. Златният жълъд проблесна, когато го хвърли във въздуха, удари се в насрещната стена и се отвори.

Кристина се завъртя рязко.

— Марк, какво…

Не настъпи видима промяна, ала библиотеката се изпълни с ухание и за миг те сякаш се озоваха насред поляна в земите на феите — Марк усети мирис на свеж въздух, пръст и листа, на земя и цветя, и вода с бакърен дъх.

Кийрън се напрегна, очите му се изпълниха със смесица от надежда и страх.

— Алек — каза Магнус, протягайки ръка и гласът му бе не толкова предупреждение, колкото оголена настойчивост: тайнствеността на елфическите земи бе дошла в стаята и той искаше да защити онова, което обичаше. Алек обаче не помръдна, просто се взираше с нетрепващи сини очи, докато върху отсрещната стена се появяваше сянка. Сянка, нехвърляна от нищо.

Тя бавно се издължи нагоре. Сянката на мъж, с наведена глава и превити рамене. Кристина докосна медальона на гърлото си и промълви нещо… молитва, предположи Марк.

Светлината в стаята се усили. Сянката вече не беше сянка. Тя имаше цвят и очертания, и беше Гуин ап Нийд, със скръстени пред масивните гърди ръце и разноцветни очи, проблясващи изпод гъсти вежди.

— Марк Блекторн — каза, а гласът му беше тътен. — Не дадох този символ на добрата ми воля на теб, нито бе предвиден да бъде използван от теб.

— Наистина ли си тук? — попита Марк, запленен. Гуин изглеждаше достатъчно солиден, но ако се взреше по-внимателно, на Марк му се струваше, че вижда рамката на прозореца през тялото му…

— Той е Проекция — обясни Магнус. — Добре дошъл, Гуин an Нийд, свитата на гроба, баща на убитите. — Той се поклони съвсем лекичко.

— Магнус Бейн — рече Гуин. — Доста време мина.

Алек срита Магнус по глезена… вероятно, подозираше Марк, за да му попречи да отговори, че не е минало достатъчно време.