- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «». Краткое содержание книги:
В селото царяло отчаяние. Маро насъсквал хората, нерядко заклинателят на дъжда бил сподирян от заплахи и клетви. Ада се разболяла и лежала, разтърсвана от пристъпи на повръщане и треска. Шествията, жертвите, дългото покъртително биене на барабани нищо не могли да поправят. Кнехт ги ръководел, било негов дълг, но когато хората отново се разпръсвали, оставал сам, един човек, когото избягват. Той знаел какво е потребно, знаел също, че Маро вече поискал от прамайката неговото жертване. За своята чест и в полза на сина си той направил последната крачка. Облякъл Туру в празнични жречески одежди, взел го със себе си при прамайката, препоръчал го за свой заместник и сам се отказал от длъжността си, предлагайки да бъде принесен в жертва. Известно време тя го гледала любопитно и изпитателно, после кимнала и казала „да“.
Жертвоприношението извършили още същия ден. Цялото село се стекло, ала мнозина лежали на тръстиковата постеля болни; и Ада била тежко болна. Туру в своите одежди и с високата лисича шапка едва ли не получил удар. Всички знатни, доколкото не боледували, дошли, прамайката с двете си сестри, старейшините, предводителят на барабанчиците Маро. Зад тях безредно идели маса хора, никой не казал лоша дума за стария заклинател на дъжда, всичко живо вървяло мълчаливо и притеснено. Потеглили към гората и намерили там една голяма кръгла поляна. Кнехт сам я определил като място за жертвоприношението. Повечето от мъжете носели със себе си своите каменни брадви, за да помогнат при събирането на дърва за изгарянето на трупа. Стигайки поляната, заклинателят на дъжда спрял в средата, около него и знатните се образувал малък кръг, а по-надалеч, в по-голям кръг, стояла тълпата. И тъй като всички пазели нерешително и смутно мълчание, заклинателят на дъжда заговорил сам.
— Бях ваш заклинател — казал той — и много години вършех своето дело толкова добре, колкото можех. Сега демоните са срещу мене, вече в нищо не мога да сполуча. Ето защо се принасям в жертва. Това ще примири демоните. Моят син Туру ще бъде вашият нов заклинател на дъжда. А сега ме убийте и когато падна мъртъв, изпълнявайте точно предписанията на моя син. Бъдете щастливи! И кой ще ме убие? Предлагам барабанчика Маро, той е най-подходящият мъж за това.
Той замълчал, никой не се помръднал. Туру със силно зачервено лице под тежката кожена шапка измъчен оглеждал кръга, устата на баща му се изкривила присмехулно. Най-после прамайката тропнала ядно с крак, махнала на Маро и му извикала:
— Хайде! Вземи брадвата и го направи!
С брадвата в ръце Маро застанал пред някогашния си учител, сега го мразел повече от всякога. Присмехулното изражение на тази мълчалива стара уста му причинявало люта болка. Той вдигнал брадвата и замахнал високо, но целейки се, разтреперан се спрял, втренчил се в лицето на жертвата, чакал Кнехт да затвори очи. Само че Кнехт не го направил. Той държал очите си отворени, гледал мъжа с брадвата почти без израз, но онова, което можело да се види като израз, трептяло между съжаление и присмех.
Гневно Маро запратил брадвата.
— Няма да го направя — промърморил той, пробил си път през кръга и се изгубил в множеството. Неколцина тихо се изсмели. Прамайката побледняла от гняв срещу страхливия негодник Маро и не по-малко срещу високомерния заклинател на дъжда. Тя махнала към един от старейшините, достопочтен тих мъж, който стоял опрян на брадвата си и сякаш се срамувал от цялата мъчителна сцена. Той излязъл напред, кимнал на жертвата кратко и приветливо, двамата се познавали от детинство, и сега заклинателят покорно затворил очи, стиснал ги здраво и леко наклонил глава. Старият го ударил с брадвата, Кнехт рухнал. Туру, новият заклинател на дъжда, не можел да произнесе ни дума, само с жестове се разпоредил за необходимото и скоро издигнали клада и положили мъртвия върху нея. Тържественият ритуал по запалването на огъня с двете свещени дървета бил първото жреческо действие на Туру.
Изповедникът
По времето, когато свети Иларион, макар и много стар, още не си бил отишъл от света, в град Газа живеел човек на име Йозеф Фамулус; до тридесетата си година, или дори по-дълго, той водил светски живот и изучавал езическите книги, после чрез една жена, която задирял, опознал божието учение и блаженствата на християнските добродетели, приел светото кръщение, отрекъл се от греховете си, доста години стоял при краката на презвитера на своя град и с горещо любопитство слушал особено толкова обичаните разкази за живота на благочестивите отшелници в пустинята, докато един ден, почти тридесет и шест годишен, сам тръгнал по пътя, изминат преди от свети Павел и Антоний и оттогава поеман от много благочестиви люде. Той предал остатъка от своя имот на старейшините, за да го разделят между бедните в общината, при градската порта се сбогувал с приятелите си, излязъл от града и закрачил към пустинята — от презрения свят към бедния живот на покаяник.