Пръстът, който те сочи [bg]

Цял трепереше, застанал насреща ми, докато ми разправяше какво се е случило. Проявил бе находчивост и бе отишъл на местопроизшествието да разпита живеещите наблизо. Явно там било извършено злодейското нападение с цел убийство. Негодникът се бе промъкнал до Матю изотзад, запушил му беше устата и с един замах му беше прерязал гърлото. Не беше имало нито шум, нито викове, нито обичайната суматоха, навеждаща към сбиване или обир. Никой не беше видял извършителя, а Матю бе оставен да умре. Не беше дуел, не беше двубой на честта, на хлапака дори не бе дадена възможността да умре със съзнанието, че се е държал подобаващо за мъж. Беше чисто и просто убийство, извършено по най-подъл начин. Сънят ми ме беше предупредил, а аз все пак бях допуснал престъплението да бъде извършено.

В записките на Да Кола виждам, че дори е имал наглостта да огласи престъплението си, макар да представя нещата така, че бил принуден да се защитава. Твърди, че го нападнали бандити, дето уж били пратени от бившия съдружник на баща му. И с какво благородство и смелост само отблъснал атаката на кръвожадните убийци! С каква скромност описва как сам-самичък разгонил всички. Естествено, не споменава, че нападателят е бил младеж на деветнайсет години, който никога в живота си не се беше бил и не би могъл да му желае злото. Не обелва нито дума как тайно е проследил момчето, а после злоумишлено го е нападнал, без да му даде възможност да брани живота си. Пропуска да съобщи, че е извършил това убийство, за да си развърже ръцете и в последствие да извърши по-тежко престъпление.

Не говори също така, че с това си злодеяние угаси светлината за очите ми, потопи всичко в мрак и навеки ме ограби от радост. Смъртта на Матю легна като тежък товар на плещите ми, защото тъкмо недоверието го бе подтикнало към безразсъдство и няма значение, че от двама ни аз платих с по-големи страдания. „О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“ (Царства, втора книга, глава 18, стих 33).

Послушанието му се равняваше на неговата благочестивост, благочестивостта му — на неговата вярност, а верността му — на неговата красота. Представял си бях как остарявам и той е редом с мен, даряващ ми утеха, каквато не може да предложи никоя жена. Той караше деня ми да засияе и изпълваше утрото с надежда. Такава е била любовта на Саул към Давид и аз плаках при това си горчиво наказание.