Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Колтейн никога не държеше речи пред войниците си и макар често да го виждаха сред тях, не го изтъкваше като мнозина други командири. И все пак тези войници вече се чувстваха негови, все едно че Юмрукът можеше да запълни всяко стаено място в душите им с физическа увереност, също толкова здрава, колкото стиснатата ръка.
„Какво ще стане, когато тази вяра рухне? А ако сме едва на няколко часа от този ден?“
— Врагът избива съгледвачите ни — промълви накрая Колтейн. — Не можем да разберем какво ни подготвят в тази долина.
— А съюзниците на Сормо?
— Духовете са твърде заети.
„Ах, да. Богчето на семк.“
— Кан’елд, дебрал, тайтан, семк, тепаси, халафан, убари, хисари, сиалк и гуран.
„Вече четири племена. Шест градски легиона. Дали не долавям съмнение?“
Юмрукът се изхрачи в жаравата.
— Армията, която ни чака, е една от двете, държащи юга.
„Откъде, в името на Гуглата, знае това?“
— Значи Ша’ик е излязла от Рараку?
— Не е. Грешка.
— Че какво я задържа? Да не би бунтът да е съкрушен на север?
— Съкрушен? Не. Колкото до Ша’ик… — Колтейн млъкна и намести плаща си от гарванови пера. — Навярно виденията й са я отвели в бъдещето. Навярно знае, че Вихърът ще се провали, че в този момент адюнктата на императрицата събира своите легиони — заливът на Унта е пълен с транспортни кораби. Успехите на Вихъра ще се окажат временни, дължат се само на имперската слабост. Ша’ик знае… драконът се е разбудил и вече се е раздвижил, бавно, но когато настъпи пълната ярост, тя ще помете тази земя от бряг до бряг…
— А тази друга армия тук, на юг… на какво разстояние е?
Колтейн се изправи.
— Смятам да стигна до Ватар два дни преди нея.
„Сигурно е научил, че Убарид е паднал, както и Дебрал и Асмар. Ватар — третата и последна река. Ако стигнем до Ватар, оттам — право на юг към Ейрън — през най-суровата пустош на този проклет от Гуглата континент.“
— Юмрук, река Ватар е все още на месеци път. Какво ще кажете за утре?
Колтейн откъсна погледа си от догарящата жарава и примижа към историка.
— Утре съкрушаваме армията на Камъст Релой, разбира се. Човек трябва да мисли далече напред, за да успее, историко. Би трябвало да сте разбрал това.
Юмрукът си тръгна, а Дюйкър се загледа в гаснещия огън с кисел вкус в устата. „Това е вкусът на страха, старче. Ти нямаш непроницаемата броня на Колтейн. Не можеш да видиш на повече от няколко часа напред и само очакваш утрото с вярата, че ще ти е последно, поради което си длъжен да го видиш. Колтейн очаква невъзможното, очаква да споделим неумолимата му увереност. Но да я споделиш е безумие.“
Един ризан кацна на ботуша му и прибра нежните си крилца. В устата на крилатото гущерче имаше черна пеперуда — пърхаше отчаяно, докато ризанът методично я поглъщаше.
Дюйкър изчака, докато съществото привърши с храната си, след което размърда крак и то отлетя. Историкът се надигна. Сред уикските станове се вдигаха първите шумове на утринната шетня. Той се запъти към най-близкия.
Конниците на клана на Мармота се бяха събрали, за да приготвят снаряжението си под блясъка на вързаните за колове факли. Дюйкър се приближи и видя нови брони, боядисани в тъмни кално червени и зелени оттенъци. Тежките доспехи на мъжете и конете бяха в непознат за него стил. По дебелата кожа бяха прогорени уикски руни. Броните изглеждаха стари и в същото време — съвсем неизползвани.
Дюйкър се приближи до най-близкия воин, кръглолик младеж, който енергично разтриваше мас по челния предпазител на коня си.
— Тежка броня за уикци — каза историкът. — Както и за уикски коне.
Младежът кимна навъсено, но не отвърна нищо.
— Превръщате се в тежка конница.
Младежът сви рамене.
Друг войник наблизо се обади:
— Бойният главатар го измисли това по време на бунта… после сключи мир с императора, преди да го използваме.
— И сте я носили с вас през цялото време?
— Да.
— Защо не използвахте тези брони при брода на Секала?
— Нямаше нужда.
— А сега?
Ухилен, ветеранът вдигна железния си шлем с добавените набузници.
— Ордата на Камъст Релой все още не се е сблъсквала с тежка конница, нали?
„Дебелата броня все още не ви прави тежка конница. Обучавали ли сте се изобщо за това, глупци такива? Можете ли да препускате с нея в галоп в плътен строй? Можете ли да завивате? Колко ще продължи битката, преди конете ви да окапят под тази допълнителна тежест?“
— Доста застрашително изглеждате — каза историкът.
Уикецът долови скептицизма му и се ухили още по-широко. Младежът остави конския предпазител и се зае с окачването на колана за меча. Измъкна оръжието от ножницата и показа дългото четири стъпки черно желязо, със закръглен и затъпен връх. Изглеждаше много тежко в почти юношеските му длани.