Пътят на кралете (том I)

Като че ли цялата страна беше слабоумна. Приличаше на човек, който по рождение не е с всичкия си и не знае кога да се защитава, а само зяпа стената и точи лиги. Почовърка в земята с показалец, после го вдигна и заразглежда „почвата“, както се беше изразил Встим. Мърляво. Ами че един по-силен порив може да изкорени цялата тази ливада и да я отвее далеч оттук. Хубаво, че бурите не могат да стигнат тези места.

Близо до фургоните слугите и стражите разтовариха кошове и устроиха лагер. Внезапно хелиодорът започна да примигва с по-ярка светлина.

— Учителю! — провикна се Рисн и стана. — Има някой наблизо.

Встим, който тъкмо си проправяше път сред кошовете, рязко вдигна глава. Махна на Килрм, началника на стражата, и неговите шестима стрелци извадиха лъковете.

— Ето там — каза единият и посочи.

От далеч се задаваше група конници. Не яздеха много бързо и водеха няколко едри животни — като дебели яки коне — които теглеха каруци. С приближаването на новодошлите камъкът във фабриала почна да свети още по-ярко.

— Да — рече Встим, гледайки фабриала. — Това ще излезе много полезно. Има добър обхват.

— Обаче ние знаехме, че идват — отвърна Рисн, стана от столчето и отиде при учителя си.

— Този път знаехме. Но ако ни предупреди за разбойници в нощта, ще изплати цената си десетки пъти. Килрм, свалете лъковете. Знаете какво е отношението им към тези работи.

Стражите се подчиниха и групата тайлени зачакаха. Рисн усети, че е започнала нервно да приглажда веждите си, макар да не разбираше защо се притеснява. Новодошлите бяха просто шин. Естествено, Встим настояваше тя да престане да ги мисли за диваци. Явно много ги уважаваше.

Когато приближиха, Рисн се изненада от това колко различно един от друг изглеждат. Другите от техния народ, които беше виждала, носеха прости кафеви роби или други работни дрехи. Начело на тази група обаче яздеше мъж, облечен в нещо, което май беше връх на шинската изисканост: светло пъстро наметало, което го обгръщаше изцяло и се връзваше отпред. Висеше от двете страни на коня почти до земята. Само главата му беше открита.

Около него имаше още четирима ездачи в не толкова ярко облекло. Светло, но не чак толкова. Носеха ризи, панталони и пъстри пелерини.

Редом с ездачите крачеха поне тридесетина мъже в кафеви туники. Други караха трите грамадни каруци.

— О! — възкликна Рисн. — Довел е доста слуги.

— Слуги ли? — учуди се Встим.

— Онези с кафевите дрехи.

Нейният бабск се подсмихна.

— Това са стражите му, дете мое.

— Моля? Изглеждат толкова обикновени.

— Шин са необикновен народ — отговори старият търговец. — Тук войниците са най-долните сред хората — нещо като роби. Отделните домакинства ги купуват и продават чрез размяна на дребни камъни, които означават право на собственост. Всеки, който вдигне оръжие, става като тези хора и получава същото отношение. А мъжът с шареното наметало? Е, той е селски стопанин.