Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Щитове! Щитове! Щитове! — ревеше Сеграмор, напомняйки ни да не разкъсваме стената от щитове, и съседът ми отдясно удари своя щит в моя, захили се, и замахна с копието си напред. Зърнах нечий меч, който се канеше да ми нанесе мощен удар, и го посрещнах с Хюелбейн, но по-ниско и мечът ми мина през китката на врага като че ли костите му бяха от тръстика. Мечът полетя към редиците зад мен заедно с кървавата ръка, която все още стискаше дръжката. Човекът вляво от мен падна, пронизан с копие в корема, но мястото му веднага зае воин от втория ред, който се закле да отмъсти, затвори с трясък пробива в нашата стена с щита си и замахна с меча.
Друг горящ клон прелетя над нас и падна върху двама от противниците ни, които се дръпнаха встрани. Ние нахлухме в отвора и изведнъж пред нас нямаше никой, само пясък.
— Стойте един до друг! — викнах аз. — Стойте един до друг!
Бяхме разбили вражата стена от щитове. Всички от първата им редица бяха мъртви или ранени. Втората им редица умираше, а задните редици бяха от хора, които имаха най-малко желание да се бият и затова бяха най-лесни за убиване. Тези последни редици бяха пълни с мъже, вещи в изнасилването и хитри в грабежите, но те никога не се бяха изправяли срещу стена от щитове, изградена от безмилостни опитни воини-убийци. А как убивахме тогава. Стената им се разпадаше, разяждана от огън и страх, а ние крещяхме, предвкусвайки победата. Спънах се в някакво тяло, паднах напред и се претърколих, вдигнал щита пред лицето си. Някой халоса щита с меча си, трясъкът ме оглуши, после хората на Сеграмор се надвесиха над мен и един копиеносец ме изправи на крака.
— Ранен ли си? — попита той.
— Не.
Той се извърна да продължи битката. Аз се огледах да видя къде стената ни имаше нужда от подкрепа, но тя навсякъде бе поне с по трима души в дълбочина и тези три редици смилаха враговете пред себе си и напредваха през труповете на избитите противници. Мъжете сумтяха докато замахваха, мушкаха и сечаха вражата плът. Това е величието икрасотата на войната, потъваш в забрава, отдаваш се на абсолютната радост, когато разбиеш стена от щитове или мечът ти потъне в тялото на омразен враг. Наблюдавах Артур, не познавах по-добър човек от него, а очите му бяха изпълнени с радост докато убиваше. Галахад, който всеки ден се молеше да го осени Бог с любов, за да може да следва Христовата заповед да обича всички хора, сега убиваше с безпощадна методичност. Кълхуч ревеше обиди. Беше свалил щита от лявата си ръка, за да може да използва и двете си ръце като размахва тежкото си копие. Гуидър се хилеше зад забралото на шлема си, а Талиезин пееше, докато убиваше ранените врагове, останали зад нашата напредваща стена от щитове. Не можеш да победиш в сражение между стени от щитове с разум и умереност, а само с Богоподобния устрем на виещата лудост.
И врагът не можа да устои на нашата лудост. Стената им се разпадна и те побягнаха. Мордред се опита да ги задържи, но те не пожелаха да останат заради него. Тогава и той побягна с тях назад към укреплението. Някои от нашите, все още обладани от яростта на битката, тръгнаха да ги преследват, но Сеграмор ги спря. Той беше ранен в лявото рамо, но не позволи на никой да му помогне, а крещеше след хората си да преустановят преследването. Не посмяхме да тръгнем след врага, макар и да бе победен, защото щяхме да се окажем в по-широката част на пясъчната ивица, и направо да поканим противникът да ни обгради. Затова си останахме там, където се бяхме били, подигравахме се на нашите врагове и ги наричахме страхливци.