Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Бълт се окашля.
— Сормо ни обясняваше за онова семкско богче — каза той. — Духовете твърдят, че нещо го било ранило. Тежко. В нощта на набега… някакъв демон вървял по земята. Леко, доколкото разбирам — оставил е следа, която трудно се надушва. Все едно, създанието, изглежда, е разкъсало богчето и си е отишло. Вашият Нокът, историко, изглежда, си е имал компания.
— Имперски демон?
Бълт сви рамене и погледна към Сормо Е’нат. Магьосникът — приличаше на черен лешояд, кацнал на кол от жив плет — леко се размърда.
— Има прецедент — отрони той. — Но Нил смята, че е друго.
— Защо? — попита Дюйкър.
Последва дълга пауза. Накрая Сормо Е’нат каза:
— Когато Нил се скрил в себе си същата нощ… не, в смисъл, повярвал, че собственият му ум го е защитил от магическата атака… — Личеше, че за самия магьосник е трудно да обясни. — За Бродниците на духа на Танно по тази земя се разправя, че могат да навлизат в скрит свят — не истински Лабиринт, но селение, в което душите се освобождават от плътта и костите. Изглежда, че Нил се е натъкнал неволно на такова място и се е озовал лице в лице с… някой друг. Отначало помислил, че е само някакъв аспект на собствената му личност, някакво чудовищно отражение…
— Чудовищно ли? — прекъсна го Дюйкър.
— Момче, на годините на самия Нил, но с демонско лице. Нил е убеден, че е било обвързано с привидението, което е нападнало семка. Имперските демони рядко притежават човешки познайници.
— Кой го е изпратил тогава?
— Може би никой.
„Нищо чудно, че черните пера на Колтейн са така настръхнали.“
След няколко минути тишина Бълт въздъхна шумно и изпружи кривите си крака.
— Камъст Релой ни е приготвил посрещане на другия бряг на П’ата. Не можем да си позволим да го заобикаляме. Следователно трябва да го прегазим.
— Вие тръгвате с морската пехота — обърна се Колтейн към Дюйкър.
Историкът погледна капитан Лъл, който се ухили и каза:
— Май си спечели мястото сред най-добрите, старче.
— Дъх на Гуглата! Няма да преживея и пет минути в бойния строй. Сърцето ми едва не се пръсна след снощния сблъсък, а той продължи не повече от минута-две…
— Няма да сме на първата линия — успокои го Лъл. — Останали сме твърде малко за това. Ако всичко мине според плана, няма дори да си нащърбим мечовете.
— Ох, добре. — Дюйкър се обърна към Колтейн. — Връщането на слугите на благородниците беше грешка. Знатните особи, изглежда, са решили, че няма да им ги взимате пак, ако са негодни да стоят прави.
— Тези слуги показаха голяма храброст при брода на Секала — намеси се Бълт. — Само държаха щитове, забележете, но ги държаха, и още как.
— Чичо, свитъкът с искането на компенсация още ли е у теб? — попита Колтейн.
— Да.
— И тази компенсация беше изчислена на базата на цената на всеки слуга, в пари?
Бълт кимна.
— Събери слугите и им плати пълните суми, в златни джакати.
— Добре. Макар че това доста ще обремени благородниците.
— По-добре тях, отколкото нас.
Лъл се окашля.
— Това е войнишката заплата, нали?
— Империята уважава дълговете си — изръмжа Колтейн.
Тези думи щяха силно да отекнат в близкото бъдеще и мигновено възцарилата се в шатрата тишина подсказа на Дюйкър, че не само той го съзнава.
Нощни пеперуди прелитаха пред лунния диск. Дюйкър седеше до тлеещата жарава на един от лагерните огньове. Нервната възбуда го беше вдигнала от постелята. Лагерът спеше — изтощен от умора град. Дори животните бяха потънали в сън.
Ризани прелитаха из топлия въздух над огнището и ловяха в полет пърхащите насекоми. Въздухът пращеше от непрестанното хрускане на крехки телца.
До Дюйкър се появи тъмна фигура и мълчаливо приклекна.
— Един Юмрук се нуждае от отдих — промълви след малко Дюйкър.
— А един историк? — изсумтя Колтейн.
— Никога не почива.
— Нуждите ни са отказани.
— Винаги е било така.
— Шегувате се като уикец, историко.
— Изследвал съм липсата на хумор у Бълт.
— Това поне е неоспорим факт.
Мълчаха дълго. Дюйкър не можеше да твърди, че познава човека до себе си. Дори да го измъчваха някакви съмнения, Юмрукът не го показваше, нито щеше да го покаже. Един командир не може да разкрива слабостите си. При Колтейн обаче упорството бе продиктувано не само от високия ранг. Дори Бълт понякога мърмореше, че племенникът му е човек, изолирал се до нива, далеч надхвърлящи вродения уикски стоицизъм.