Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)

Мат си спомни първия летателен час.

Тогава беше съвсем млад офицерски кандидат и освен това беше ужасно възбуден. През целия си живот бе мечтал да постъпи във BBC и да стане пилот, да литне в синевата.

Е, сега, като стоеше пред андрона, който го гледаше втренчено със студените си фацетни очи, големи колкото футболни топки, не се чувстваше по-различно. Във всеки случай този път не предвкусването на радостта беше онова, което правеше Мат неспокоен, а скептицизмът.

— Напълно ли си сигурна, че това… нещо ще ни пренесе през планините?

— Съвсем сигурна — отвърна му напълно убедена Аруула. Маддракс трябва да ми се довери. — Жената воин беше се качила на двуместното седло, което беше закрепено непосредствено зад издутата глава на мравката. Юздата и поводите служеха за управление на животното — ако въобще можеше да бъде управлявано, в което Мат сериозно се съмняваше.

— Е, хайде! — подкани го Аруула и повдигна вежди. — Какво чакаш?

Мат промърмори нещо неразбираемо, но се приготви да се покатери до седлото по един от косматите крака на насекомото. „Като ездач при родео“ — помисли си намръщено той.

Седна зад Аруула, последва примера й и надяна около раменете си кожените ремъци, които бяха закрепени за седлото. И двамата носеха топли наметки от кожа с дебела козина, които трябваше да ги предпазват от хапещия студ във височините. На Мат му беше ясно, че ездата ще бъде твърде сурова при положение че андронът въобще успее да се помръдне от земята.

— Готов ли си? — попита Аруула.

— Готов — каза Мат, спомняйки си за старите времена.

Аруула нададе остър писък, изплющя с поводите — и огромното насекомо рязко се раздвижи. Мършавите крака на андрона започнаха бързо да потрепват нагоре-надолу един след друг и на тласъци и подскоци ги понесоха по земята. Мат реагира с груба ругатня, докато Аруула весело се изсмя.

В следващия момент отстрани на тялото на насекомото се появиха нежни, почти прозрачни крила и след миг мравката заедно с товара си се вдигна привидно без усилие от земята.

— Ах! — извика Мат, докато Аруула насочваше животното стръмно към небето, почти като самолет с вертикално излитане.

Мат се престраши и хвърли един поглед назад, видя, че под тях сградите на Гаффар ставаха все по-малки и по-малки. Крилата на андрона се движеха толкова бързо, че погледът не можеше да ги проследи и при това предизвикваха бръмчене, което донякъде напомняше звука на стар изтребител „Спитфайър“.

Дишаше дълбоко, усещаше въздушното течение, което духаше в лицето му, и се наслаждаваше на възможността след толкова дълго време да е отново във въздуха.

— Ихааа! — извика той лудешки и в този момент се почувства като цар на света.

Изведнъж му стана безразлично, че седи на гърба на мравка. Когато видя, че скалите и хълмовете на предпланината под тях отминаваха, как за минути преодоляваха разстояния, за които инак щяха да са им нужни часове, изпълни се с твърдо упование.