Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
Тия укрепления не отговаряха нито на холандската метода на Мароле, нито на френската метода на кавалера Антоан дьо Вил, а се съгласуваха със системата на Манесон Мале, изкусен инженер, който преди около осем години беше напуснал службата си в Португалия и бе предложил услугите си на Франция.
Забележителното беше, че тия укрепления не се издигаха над земята като старинните бруствери, предназначени за защита на града от щурм с подвижни стълби, а, напротив, се спускаха в земята; вместо стени имаше ровове — те именно правеха стените високи.
Д’Артанян съобрази много бързо цялото предимство на новата система, която лишаваше оръдията от значението им.
Освен това рововете се разполагаха под морското равнище и затова в ’случай на нужда можеше да се наводнят лесно с помощта на подземни шлюзи.
Впрочем работите бяха почти свършени и една група работници, която получаваше заповеди от един мъж, види се, техен ръководител, слагаше последните камъни.
Дъсчен мост, поставен над рова за удобство на работниците, които караха, ръчни колички, съединяваше вътрешната част на фортовете с външната.
Д’Артанян запита с наивен вид дали може да мине по моста и чу в отговор, че никой не забранява това. И така, той премина през рова и тръгна към групата работници.
Те бяха командувани от човека, когото д’Артанян беше вече забелязал и който, както изглежда, беше главният инженер. На един голям камък, който служеше за маса, лежеше план, а на няколко крачки от човека работеше подемна машина.
Поради значението си тоя инженер привлече, разбира се, вниманието на д’Артанян. Той носеше разкошна Дреха, която не съответствуваше на работата, вършена от него; за инженер по-скоро би подхождала дреха на главен зидар, отколкото костюм на сеньор.
Освен това тоя много широкоплещест човек поразяваше с високия си ръст, а на главата си носеше шапка, покрита с пера. Той правеше величествени движения с ръцете и, изглежда (той стоеше с гръб), се караше на работниците за тяхната бездейност или слабост.
Д’Артанян продължаваше да се приближава.
В тоя миг човекът с перата престана да размахва ръце, опря юмруци на коленете и почна да наблюдава полунаведен как шест работници се опитваха да повдигнат един дялан камък върху едно кръгло парче дърво, което да го поддържа, докато прекарат под камъка въжето на крана.
Застанали от едната страна на камъка, шестимата работници се мъчеха с всички сили да го повдигнат на десетина пръста от земята, като се задъхваха и обливаха в пот, а в това време седмият се готвеше при първа възможност да вкара под него кръглото дърво. Но на два пъти камъкът се изплъзна от ръцете им, преди като издигнат на необходимата височина; и, разбира се, работниците трябваше да отскачат назад: иначе при падането си камъкът щеше да им смаже краката.
И всеки път изпуснатият камък затъваше все по-дълбоко в клисавата земя, което утежняваше още повече работата.
Третият опит пак не успя; обезсърчението нарастваше.
И все пак, когато шестимата работници се наведоха над камъка, човекът с перата изкомандува с мощен глас: „Дръж здраво!“, както се казва винаги при тежки работи.
Тогава той се изправи и извика:
— Охо, какво е това? Да не сте от слама?… По дяволите! Отдръпнете се и ще видите как става това.
„Пусто и върло! — помисли си д’Артанян. — Да не би да мисли да повдигне тоя блок? Любопитно би било!“
Работниците се отдръпнаха посрамено, като клатеха глави; на мястото си остана само тоя, който държеше кръглото дърво, като се готвеше да изпълни работата си.
Човекът с перата се приближи до камъка, наведе се, мушна ръцете си под него, напрегна херкулесовските си мускули и с равномерно, бавно движение, което напомняше хода на машина, повдигна блока на цяла стъпка от земята.
Работникът се възползува от това и мушна кръглото дърво под камъка.
— Ето — каза великанът, като не изпусна блока, а бавно го остави на подпората.
— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Аз познавам само един човек, способен да показва такива фокуси!
— А? — попита великанът и се обърна.
— Портос! — промърмори д’Артанян смаяно. — Портос в Бел Ил!
От своя страна човекът с перата погледна лъжеуправителя и го позна въпреки предрешването му.
— Д’Артанян! — извика той, като се изчерви.
— Шт! — след миг прибави Портос.
— Шт! — обади се мускетарят.
Действително ако д’Артанян беше познал Портос, Портос също така беше познал д’Артанян.