Наскоро след това по желание на новата прамайка сеитбата се състояла при изключително великолепие. Шествието тържествено обиколило нивите, старата хвърлила първите шепи семена в земята на общината, от двете й страни вървели нейните сестри, всяка носела торба със зърна, от които тя взимала. Кнехт си поотдъхнал малко, когато най-после обхождането свършило.

Но така тържествено засетият плод нямало да донесе радост и жътва, годината била безмилостна. Почнала с едно връщане на зимата и студа, и тази пролет времето показало всичките си въобразими коварства и враждебности, а през лятото, когато най-после редките ниски класове покрили полята, дошло последното и най-лошото — една нечувана суша, каквато не било имало, откак се помнели. Седмица след седмица слънцето, забулено в белезникава омара, изпило всички малки потоци, от селското езеро останала само една мръсна локва, рай за морските кончета и за огромни ята комари, в сухата земя зейнали дълбоки пукнатини, виждало се как посевите залиняват и съхнат. От време на време в небето се появявали облаци, но бурите прогърмявали без дъжд и макар веднъж да проръмяло, то след това дни наред от изток не спрял да духа суховей, често падали гръмотевици във високите дървета, чиито увехнали клони мигом изгаряли в лумналите пламъци.

Един ден Кнехт казал на своя син:

— Туру, тази работа няма да излезе на добро, всички демони са срещу нас. Започна се със звездния дъжд. Това ще ми струва живота, така мисля. Запомни, ако трябва да бъда пожертван, в същия час ти ще поемеш делото ми и първото, което ще се иска от тебе, ще бъде да изгорят тялото ми и да пръснат пепелта по полята. Ще изтърпите една зима на голям глад. Но бедата ще бъде вече преодоляна. Ти ще трябва да се грижиш никой да не посегне на семената, оставени за посев от общината, за това да се налага смъртно наказание. Идната година ще бъде по-хубава и тогава ще кажат: „Добре, че имаме нов, млад заклинател на времето.“