В един такъв опит действат много тайнствени сили, най-голямата утеха е еднообразната форма, която удвоява чувството за общност, и нейното непогрешимо лекарство е мярка и ред, ритъм и музика.

И докато все още цялото нощно небе било покрито от безброя на падащите звезди като от беззвучно изливащ се водопад от светлинни струи, които в продължение на цели два часа въртели големите си червеникави огнени капки, изчезвал ужасът на селото и се превръщал в съсредоточеност и благоговение, в призив и чувство за покаяние, а на небето, отклонило се от своя ред, хората в страха и слабостта си показвали като ред една обредна хармония. Чудото станало още преди звездният дъжд да престане, да намалее и изтънее, засияла целебна сила и когато небето бавно почнало да се успокоява, смъртно уморените смятали, че със своето чувство, Със своя опит те са умилостивили силите и отново са въдворили ред там горе.

Ужасната нощ не била забравена. Говорели за нея през цялата есен и зима, но вече не с шепот и заклинания, а с един обикновен тон и със задоволството, с което се обръща поглед назад към една достойно преодоляна беда, успешно надвита опасност, наслаждавали се на подробности, всеки по свой начин бил изненадан от нечуваното, всеки искал да каже, че пръв го е открил, а с неколцина особено страхливи и поразени дръзвали да се шегуват, и още дълго в селото се задържала известна възбуденост. Преживели нещо, нещо голямо се случило.

В това настроение и постепенното утихване и забравата на голямото събитие Кнехт нямал дял. За него злокобното преживяване било незабравимо напомняне, едно острие, което никога не го оставяло на мира, въпросът не приключил с това, че събитието отминало и нему се удало да укроти и отклони духовете с шествие, молитва и обред на покаяние. Дори, колкото повече време изминавало, за него то добивало по-голямо значение, изпълвало се със смисъл, той непрестанно размишлявал и гадаел. Само по себе си събитието, чудноватата природна игра за него била безкрайно голяма и тежка грижа с много изгледи. Човекът, видял това, можел за цял живот да мисли над него. Само един-единствен в селото би могъл да наблюдава звездния дъжд с подобни предчувствия и със същите очи, както той самият. Неговият собствен син и ученик Туру, само потвържденията и поправките на този свидетел можели да имат стойност за Кнехт. Но той оставил сина си да спи и колкото по-дълго размишлявал защо собствено го направил, защо при това нечувано явление се отказал от единствения свидетел и сънаблюдател, когото би взел сериозно, толкова повече у него се засилвала вярата, че постъпил правилно и добре, че се вслушал в едно мъдро предупреждение. Искал да запази близките си от тази гледка, също и своя ученик и сътрудник, дори особено Туру, защото към никого той не бил така благосклонен, както към него. Скрил от Туру звездния водопад, защото вярвал в добрите духове на съня, особено у младите, и по-нататък, ако споменът му не го лъжел, в оня миг, веднага след започването на небесната поличба, по-малко мислел за една моментна опасност за живота на всички, отколкото за предзнаменование, което вещаело бъдно злощастие, и то такова, което нямало да засегне никого така близо, както него самия, заклинателя на времето. Нещо вече надвисвало: опасност и заплаха от онази сфера, с която го свързвала неговата служба, и тя, какъвто и облик да приемела, щяла да се отнася изключително до него самия. Да посрещне тази опасност буден и решителен, да се подготви в душата си за нея, да я понесе, но не да се унижава и опозорява, това било предупреждението и решението, което той извлякъл от великото знамение. Идващата участ изисквала един зрял и смел мъж, затова нямало да е добре да въвлича сина си и той да страда заедно с него или само да сподели познанието, до което бил стигнал, защото, колкото и добър да го смятали, не било сигурно дали един млад и незакален човек е дорасъл за такова нещо.