Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
— И сега ли не сте близки? Или след като пораснахте, отношенията ви се промениха?
— Сега сме още по-малко близки. — От Олга внезапно полъхна хлад, макар че преди малко, само преди няколко секунди, тя беше съвършено спокойна и дори сякаш отпусната. — Сама съм от четиринайсетгодишна.
— А аз от седемнайсет — неочаквано изтърси Антон, без да е имал и най-малко намерение да обсъжда с почти непознатата свидетелка своята житейска история.
— Гледай ти — поклати глава тя. — Какво съвпадение. Но сега отново имате семейство, съпруга, две дечица. А при мен нещата не се подредиха така. Казват, че имам отвратителен характер, и никой не иска да си има работа с мен. Та аз съм Лара Крофт. — Олга се позасмя, както се стори на Антон, горчиво и с леко недоумение.
— Деца — да, деца имам. А съпруга нямам. Убиха я. Застреляха я на улицата, когато беше бременна с третото ни дете.
Защо, защо говори всичко това? Какво я интересуват нея покойната му съпруга, децата му, че и изобщо самият Антон Сташис?
Олга внезапно спря, вдигна глава и го погледна с тревога.
— А с кого са децата сега? Щом нямате съпруга… Извинете, сигурно трябваше първо да изразя съболезнования, но някак веднага помислих за децата. Та вече е много късно.
Той побърза да я успокои, като й обясни, че децата са с бавачката си, грижат се за тях.
— Значи сега сте сам? А кой ви храни? Кой мие съдовете след вас? — Сега в гласа й звучаха неподправено съчувствие и грижа. Дори беше трудно да си представи човек, че някой може да нарича тази млада жена Лара Крофт.
— Ами аз мога всичко сам — разсмя се Антон. — До седемнайсетгодишен бях по-малкият син на мама, а после бързо се научих на всичко. Просто работата ми е такава, че времето за нищо не ми стига и е невъзможно да планирам каквото и да било.
— Разбирам. А сега имате ли храна вкъщи? Та вие сте гладен, видях как излапахте кифлата си.
— Надявам се, че имам. Изпратих вкъщи колегата си, той обеща да покани своето момиче, което готви прекрасно, така че, докато се прибера, вечерята ще е готова. Впрочем…
Той весело се разсмя, като си представи как Дзюба и неговата Дуняша, останали сами в празния апартамент, готвят вечеря в кухнята. Малко вероятно! Дори по-скоро от областта на фантастиката. И дори ако все пак допуснем мисълта, че двамата наистина са в кухнята, те няма как да се занимават с готвене. А най-вероятно са в хола на широкия диван и не се сещат за никаква вечеря. Имат си по-интересни занимания.
Олга сякаш прочете мислите му.
— Колега с приятелката му — каза насмешливо. — Но поне продукти има ли там?
— Трябва да има — уверено отговори Антон.
— Искате ли сега да отидем у вас и аз ще сготвя поне за три дни?
Той остана като гръмнат, но още повече се изненада, когато чу собствения си глас, който произнасяше сякаш без свое участие:
— Сигурно сте се надявали, че учтиво ще откажа? Сама сте си виновна. Аз с благодарност приемам предложението ви.
Господи, какво приказва? Защо? Защо се съгласи да заведе в дома си тази Олга Виторт, непробиваемата Лара Крофт? Та тя да му готви?! Безумие, безумие! Там са Ромка и Дуняша, те сигурно вече са сготвили страшно много гозби и го чакат като домакин, а той се накани да се появи в компанията на абсолютно непозната за тях жена, и то свидетелка по делото. Нещо повече: бивша заподозряна. Да не е откачил напълно?
Антон реши, че с подробно изучаване на психическото си състояние и мащабите на обезумяването ще се заеме по-късно. И само попита:
— Къде оставихте колата си?
— На самата „Бронная“, успях да се вмъкна. А вие?
— На „Садовое колцо“, в един двор. Тогава ви чакам пред градинката до театър „Моссъвет“.
— Добре — кимна Олга.
В антрето светеше, в кухнята също. Но ни най-малко не миришеше на готвено и изобщо в апартамента цареше мъртва тишина. В първия момент Антон дори помисли, че Ромка и Дуняша са излезли някъде, но веднага видя на пода маратонките на Ромка и до тях мънички сандали. Значи младежите вече спят. Или не спят, но са се притаили като мишоци.
— Сигурно са заспали — прошепна Антон. — Ето ви пантофи, да вървим в кухнята.
Общо взето, оказа се, че е точно както бе предполагал. Многобройни торбички е продукти стояха направо на пода. От една разтоварването бе започнато — на кухненската маса имаше хляб, пакет захар и две опаковки някакъв колбас. Но по-нататък работата явно не бе продължила.
— Имате ли престилка? — попита Олга също шепнешком.