Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
Антон мълчаливо й подаде престилката, с която обикновено в кухнята работеше Еля. Олга започна да вади продуктите от торбичките, в които имаше доста добре подбрани неща. Вероятно в магазина Ромка и Дуняша са били в що-годе вменяемо състояние.
— Я аз веднага да ви направя чай със сандвичи, ще хапнете и ще си легнете, боли ме само като ви гледам. Мога бързо да направя кашкавалки, но това са цели петнайсет минути, по-добре да спите за това време, отколкото да чакате.
— Ами вие?
— Аз ще остана тук и всичко ще направя. Или ви е страх, че докато спите, ще ви обера апартамента? — тихичко се разсмя тя.
— Ами то няма какво да ми вземете — промърмори Антон. — Всичката техника е в хола, но там спи младежта, а в останалите стаи няма нищо ценно.
— Е, прекрасно тогава. — Тя ловко режеше хляб и правеше сандвичи, като ги украсяваше с късчета краставица, червена чушка и клонки копър. — Вие ще спите, а когато се събудите, ще имате пълен хладилник с храна, ще трябва само да я топлите.
Не му се искаше да спори. И изобщо нищо не му се искаше. Беше само гладен и му се спеше. Или искаше просто да легне, да изпружи крака и да затвори очи.
Събуди се внезапно, като от тласък, и още дълго не можа да си спомни как си бе легнал. Как се бе съблякъл, как бе взел душ. Последното, което си спомняше Антон, бе отворената врата на спалнята и светлото петно на златистата кувертюра на леглото. Помръдна ръка, разгледа я и разбра, че всъщност не е имало нещо, което да си спомни. Не се е събличал, не е вземал душ, не е оправял леглото, просто е отишъл до него и е рухнал направо с дрехите.
В апартамента беше тихо. Часовникът показваше шест и нещо. Сигурно Ромка и Дуняша още спяха.
Антон бързо се съблече, взе душ, избръсна се, изми си зъбите, облече чисто бельо, чисти дънки и тънък памучен пуловер и чак след това надникна в кухнята. Подът беше така измит, че от него можеше да се яде. На плота бяха подредени пластмасови кутии, на разстлана кърпа съхнеха обърнати с дъното нагоре измити тенджери и тигани. На кухненската маса, идеално чиста, той откри дълга бележка, в която подробно бяха изброени сготвените ястия и бе посочено кое в коя кутия се намира. Почеркът на Олга беше твърд и ясен, приличаше на нея самата. Текстът на бележката беше чисто информационен, без разните там „добро утро“, „здрасти!“, „целувки“ или поне „довиждане“. И подписът беше като в документ: „О. Виторт“. Беше отбелязан и часът: 04:10.
„Какво женище, а!“ — помисли си Антон с някаква смесица от уважение и възхищение, след което доста безцеремонно нахълта в хола, където според представите му трябваше да спят дълбоко уморените от любовни наслади Ромка и Дуняша. Картината беше приблизително такава, с тази разлика, че Ромка наистина спеше дълбоко с разлята по лицето му блажена усмивка, а Дуняша неподвижно седеше на стол до дивана и не откъсваше очи от рижавия оперативен работник. Щом чу, че вратата се отваря, тя извърна глава и слънчево се усмихна на Антон.
— Здрасти! Какво, време ли е да го будя? — попита полугласно.
— Разбира се — на висок глас отговори Антон. — Тръбата ни зове. Вие, сополанковци, снощи сте си спестили вечерята, така че от вас очаквам закуска.
Дзюба уплашено отвори очи, разбра, че е вече сутрин, и страшно се смути.
— Тоха, разбираш ли, получи се така, че… Ами получи се… Их де, Тоха!…
— Добре, ставай, любовнико герой, после ще се разправяме.
Антон се опитваше за всеки случай да говори строго, с възпитателна цел, но не му се удаваше твърде и изпод суровия тон и строгото лице напираше весела усмивка. Дуня пъргаво скочи и се завтече към кухнята да приготвя закуската, а Антон тръгна заедно с Дзюба към банята.
— Ти какво? — учуди се Ромка. — Не си ли виждал гол мъж?
— Много си ми притрябвал! — сопна се Антон. — Давай бързо да съставим план за деня, няма да го обсъждаме пред Дуня, я. Днес аз ще се занимавам с Журихин, брата на изгорялото момиче. Според данните, които е намерил Кузмич, той се намира в Москва и ако не се мести, пребивава в един добре известен микрорайон. Ще скоча нататък, ще си поговоря с участъковия, днес на всяка цена трябва да намеря жилището под наем, където се е окопал Журихин.
— Ти какво, да не смяташ да го арестуваш? — уплаши се Роман. — Не върши глупости, Тоха, той е убиец. Извикай група.
— Да, бе, веднага, как ли пък не. Той не е убиец, Ромич, той е отмъстил за сестра си, това са различни неща. Двамата с Шокин са убили Ефимова — и толкоз, повече никого с пръст няма да пипнат. Нормално момче е, разпитах за него колеги от района му. Спокоен и вменяем човек. Просто ще си поговоря с него. И ще го докарам в отдела, ще го затворя в килията. Но трябва да направя това, преди Шокин да се е върнал от пътуване. А той ще се върне утре. Така че ти, Ромич, днес ще трябва да бачкаш без мен.