Ангелите не оцеляват на леда

— За какво е конфликтът? — без никакъв интерес попита Антон, просто от учтивост.

— Заради Дуня.

— Стига, бе! — не повярва Сташис. — Недей да лъжеш! Никога няма да повярвам, че твоята Дуня може да не хареса на някого. Та тя е същински ангел, вече не произвеждат такива момичета, още от края на деветнайсети век.

— И все пак — мрачно потвърди Роман. — Мама смята, че по-добре от мен знае как трябва да живея, как да се обличам, колко да спя и с какво да се храня, а Дуняша смята, че това е хиперопекунство, че мама ми отнема свободата като личност и се опитва да ме мачка, като ми пречи да се развивам и вземам правилни решения. Хем не само смята така, но го и казва в очите на мама. Наистина, извънредно вежливо, коректно, без грубиянство, но твърдо.

Кой знае защо Антон се развесели.

— Виж я ти Дуняша! От всяка бих го очаквал, но не и от нея. Слушай — изведнъж се сети той, — ами че ние нямаме храна. Еля беше сготвила само за два дни и ние с тебе изплюскахме всичко. Трябва пътьом да се отбием в някой магазин.

— Да се отбием. А може и да помолим Дуня да дойде и да сготви, нищо няма да й струва. А, Тоха?

— Аха — засмян кимна Антон, — и ще остане да нощува с теб. Ти кого смяташе да мамиш, а, хлапако?

Роман пламна.

— Е, стига и ти — смотолеви. — Аз исках за по-лесно.

Антон се накани да отговори нещо шеговито-ехидно, но в никакъв случай обидно, но го спря сигналът от телефона: бе пристигнал есемес.

Есемесът се оказа неочакван: „Удобно ли Ви е да говорим, ако Ви набера сега? Олга Виторт“.

И защо пита така? Не, ясно, тя е делови човек и като всеки делови човек прекрасно разбира, че невинаги е удобно отсрещният да разговаря, затова е приготвила в телефона си шаблон с такъв текст и когато трябва, предварително го изпраща на човека, с когото иска да говори. Но да постъпва така с оперативен работник, и то в десет и половина вечерта? Впрочем може да е просто навик, стандартно поведение с всички.

Той не изпрати отговор, а просто набра телефона на Олга.

— Случило ли ви се е нещо? — попита.

— Не, при мен всичко е наред — гласът беше, както и вчера, строг, хладен и неизразителен. — Вие ме помолихте да поговоря с Ала Владимировна за Володя, все пак тя го познава от дълги години, а аз практически не го познавам, просто го държа в отдела си и му позволявам да получава заплата. Та значи, аз говорих днес с нея.

— И какво каза тя?

— Нищо. Никога не е чувала Володя да споменава името на Филип Орехов. Дълго разговаряхме с нея с кого може изобщо да е другарувал Володя, с кого може да се е виждал, като се има предвид характерът му. Филип никак не подхожда за негов приятел, абсолютно никак. Но работата дори не е там. Аз закарах Ала Владимировна на снимки и непрестанно си мислех за нашия разговор с вас, за вашите въпроси. И стигнах до извода, че между Володя и Орехов не може да е имало никакви отношения. И въпросът тук не е толкова във Володя, колкото в самия Орехов. Разбирате ли…

— Почакайте, Олга — прекъсна я Антон. — Хайде да поговорим подробно и без бързане. Сега вкъщи ли сте?