Ангелите не оцеляват на леда

За да изпълни молбата на своята „не първа, но вечна“ любов, Олег Семьонович Усиков трябваше да изсипе куп лъжи пред подчинените си и да замине извън града, където Вадим Константинович Орехов живееше в собствена двуетажна къща. Настя и Дзюба караха след него и сега седяха в колата, нетърпеливо очаквайки завръщането на Мустака.

Най-сетне портите се отвориха, излезе колата на Усиков и потегли към шосето. Настя потегли след него. Автомобилът на началника на службата по безопасност при „Файтър Трейд“ спря до канавката стотина метра преди магистралата.

— Е, какво, любов моя — подзе Мустака, — имам да ти съобщя, че номерът на пистолета, който се намира в стаята на Филип, съвпада с номера от документа за притежаване на оръжие. Тоест това е именно травматикът, който той е купил законно. Но както ти и предполагаше, е преправен за стрелба с бойни патрони.

— Ами вторият пистолет? — нетърпеливо попита Настя.

— Втория го няма. Претърсих всичко, та аз познавам всеки сантиметър, всяка дупчица, всяка пролука в тази стая. Пистолетът е само един, купеният легално.

— Значи всичко е наред — доволно констатира тя. — Но ако съм права, за това са нужни свидетели, поне трима-четирима, за по-сигурно. Орехов не планира ли някакъв прием в дома си?

Мустака отрицателно завъртя глава.

— Вадим Константинович по принцип не организира големи приеми вкъщи, ако трябва, наема ресторант или клуб, или хотелски комплекс извън града.

— А просто гости не идват ли в къщата? Някакви познати, просто за вечеря например, или за обяд, или за барбекю? Може би някоя семейна двойка?

— Това да — кимна Олег Семьонович. — Случва се. През студените месеци не често, но когато се затопли, той обича да кани хора на барбекю, но пак не голяма група, а трима-четирима. От близкия кръг, така да се каже. Между другото, точно за събота е планирал нещо такова.

— Събота, събота… — Настя порови с върха на маратонката си пръстта край колелото на колата си. — Днес е понеделник. Много време. Хайде, Олежек, явно ще се срещаме с твоя шеф. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Чакам да ми звъннеш.

Те отново се качиха в колите си и поеха по магистралата към Москва.

— Рома, намери Улянцев, да прати хора по петите на малкия Орехов. Ние с тебе не можем да участваме, той ни видя.

— Ами, Анастасия Павловна, не ни е запомнил.

— И все пак не бива да рискуваме. Не бива да въвличаме и Антон, защото всеки момент около Орехов може да се появи Власов, а Власов познава Антон. С една дума, в случая с нищо не можем да помогнем на Улянцев, така че ще разчитаме само на него. Но ако Фьодор нещо не се справя, ти ми се обади, а? Тогава аз ще помоля моя шеф, имаме в агенцията двама-трима „следачи“ и ако Кирган се съгласи да плати…

— Ще се съгласи — уверено заяви Роман.