![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
В сандъчето бяха всичките петдесет писма, които Шелгунов беше писал до Марина по своите канали от Владивосток. Каналите работеха отлично, но не и за леваците.
Шелгунов си изгори писмата, които бяха убили Марина. Но къде са писмата на самата Марина, къде е снимката на Марина, пратена във Владивосток? Шелгунов си представи как Краля чете любовни писма. Представи си как тази снимка служи на Краля „за сеанс“. И Шелгунов се разплака. После плачеше всеки ден, цял живот.
Шелгунов се втурна към майка си, за да намери поне нещо, поне ред, написан от ръката на Марина. Дори и да не е до него. Такива писма бяха открити, две изтъркани писма, и Шелгунов научи тези писма наизуст.
Генералска дъщеря, артистка, да пише писма на един криминален. В езика на криминалните има една дума — „хласвам се“ — това значи да се хвалиш, като думата е влязла в криминалния речник от голямата литература. „Да се хласнеш“ означава да си като Хлестаков53, Кралят имаше с какво да се „хласва“: този левак — романиста. Майтап. Милият Шура. Ето как трябва да се пишат писма, а ти, курво безсрамна, две думи не можа да вържеш… Кралят е чел откъси от собствения си роман на проститутката Зоя Талитова.
„Аз нямам образование“. — „Да нямаш образование. Добитъкът да вземе да се научи на ум и разум.“
Шелгунов с лекота си представяше това, докато стоеше в тъмния московски вход. Сцената от Сирано, Кристиян и Роксана, изиграна в деветия кръг на ада почти върху лед от Далечния север. Шелгунов беше повярвал на криминалните и те го бяха накарали да убие жена си със собствените си ръце.
Две писма бяха изтлели, но мастилото им не беше прегоряло, хартията не се беше превърнала в прах.
Всеки ден Шелгунов четеше тези писма. Как да ги запази завинаги? С какво лепило да замаже дупчиците, пукнатините в тези тъмни листа от пощенската хартия, които някога бяха бели. Само не с течно стъкло. Течното стъкло ще ги изгори, ще ги унищожи.
Но все пак писмата можеха да се залепят така, че да живеят вечно. Всеки архивист познава този метод, особено ако е архивист от литературен музей. Трябва да накараш писмата да проговорят и толкова.
Милото женско лице беше закрепено на стъклото до руската икона от дванадесети век, малко по-високо от иконата на Богородица Троеручица. Женското лице — снимката на Марина тук беше напълно уместна — превъзхождаше иконата… Защо Марина да не е Богородица, защо да не е светица? Защо? Защо толкова жени са светици, великомъченици, равни на апостолите, а Марина да е само актриса, актриса, поставила главата си под влака? Или православната религия не дава на самоубийците ангелски чин? Снимката се криеше сред иконите и самата тя ставаше икона.
Понякога нощем Шелгунов се събуждаше и без да пали лампата опипваше, търсеше на масата снимката на Марина. Премръзналите в лагера пръсти не можеха да отличат една икона от снимка, дървото от картона.
А може би Шелгунов беше просто пиян. Шелгунов пиеше всеки ден. Разбира се, водката е вредна, алкохолът е отрова, а антабусът54 е благо. Но какво да се прави, ако на масата има икона на Марина.
— Генка, помниш ли го онзи левак, онзи романист, писателя? А? Или отдавна си го забравил? — питаше Кралят, когато дойде време да се оттегли в покоите си за сън и когато всички обреди бяха изпълнени.
— Как ще съм го забравил? Помня го. Леле какъв балък беше тоя, голям левак! — и Генка врътна пръст до дясното си слепоочие.
Чуждият хляб
Този хляб беше на друг, хляб на моя другар. Другарят вярваше само на мен, беше отишъл да работи дневна смяна, а хлябът остана при мен в малко руско дървено сандъче. Такива сандъчета сега не се правят, но в двадесетте години московските мадами се фукаха с тях — те приличаха на спортни куфарчета с изрисувана „крокодилска“ кожа. В сандъчето имаше хляб, една хлебна дажба. Ако разтърсиш кутията с ръка, хлябът ще се претърколи вътре в кутията. Бях си сложил сандъчето под главата. Дълго не можех да заспя. Гладният човек спи лошо. Но аз не спях точно защото в главата ми беше хлябът, чуждият хляб, хлябът на моя другар. Седнах на койката… Стори ми се, че всички ме гледат, че всички знаят какво смятам да направя. Но до прозореца дневалният кърпеше нещо. Друг човек, чиято фамилия не знам, също като мен беше работил нощна смяна и сега лежеше на чуждо място в средата на бараката, с крака към топлата желязна печка. Тази топлина не достигаше до мен. Човекът лежеше по гръб, с лицето нагоре. Аз се приближих към него — очите му бяха затворени. Погледнах към горните нарове — там в ъгъла на бараката някой спеше или лежеше, покрит с купчина парцали. Аз отново си легнах на мястото и твърдо реших да заспя. Преброих до хиляда и пак станах. Отворих сандъчето и извадих хляба. Дажбата беше тристаграмова, студена като дърво. Поднесох я към носа си и ноздрите тайно уловиха едва забележимия мирис на хляб. Сложих парчето обратно в сандъка и отново го извадих. Преобърнах кутията и изсипах на едната си длан няколко трохи. Облизах ги, устата ми веднага се напълни със слюнка и трохите се стопиха. Повече не се колебах. Щипнах три парченца хляб, малки, колкото нокътя на кутрето, сложих хляба в сандъчето и си легнах. Щипех и смучех трохите. И заспах, горд от това, че не откраднах хляба на моя другар.
53
Герой от комедията на Гогол „Ревизор“ — разорен градски комарджия, по грешка приет в провинцията за ревизор. — Б.пр.
54
Лекарство срещу алкохолизъм. — Б.пр.