![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
И на следващата вечер романистът не ментеше с романи.
— Нещо си падам по тебе, левак. Нещо в теб ми харесва. Че си балък, балък си, но има и една капка шмекер в тебе. Я напиши писмо на жената на един мой другар, абе, на един човек. Ти си писател. Пиши нещо по-нежно и по-умно, щом толкова романи знаеш. Май никоя няма да устои на твое писмо. А ние сме едни неграмотници. Пиши. Човекът ще си го препише и ще си го изпрати. Даже имената ви са едни и същи — Александър. Ама че майтап. Всъщност той е Александър само по това дело, по което е тук. Но все едно е Александър. Значи Шура, Шурочка.
— Никога не съм писал такива писма, — каза Шелгунов. — Но мога да опитам.
Кралят разказваше устно всяко писмо, смисъла на всяко писмо, а Шелгунов-Сирано претворяваше в живота мислите на Краля.
Петдесет такива писма написа Шелгунов.
В едното имаше: „Аз всичко си признах, моля съветската власт да ми прости…“
— Нима обирджиите, т.е. криминалните — попита Шелгунов, като без да иска прекъсна писмото — молят за прошка?
— Ами да — каза Кралят. — Това е врътка — кукла, маскировка, менте. Военна хитрост.
Шелгунов повече нищо не попита и покорно пишеше всичко, което му диктуваше Краля.
Шелгунов препрочиташе на глас писмата, оправяше стила, гордееше се със силата на своя ненакърнен мозък. Кралят одобряваше всичко и леко разтягаше устни в кралска усмивка.
Но всичко свършва един ден. Свърши и писането на писма за Краля. А може би имаше сериозна причина за това, вървеше слух, лагерна клюка, че Краля все пак ще го изпратят по етапния ред в Колима, където той беше изпратил толкова хора с убийства и лъжи. Значи ще го хванат сънен, ще му завържат ръцете и краката и — на кораба. Време беше да се приключва кореспонденцията, че и без това почти цяла година Шелгунов — Сирано нижеше любовни думи до Роксана с гласа на Кристиян. Но време беше да се приключва тази апашка игра, за да си проправи път истинската кръв…
Кръвта се беше запекла по слепоочието на човека, чийто труп беше проснат пред взора на Краля.
Шелгунов искаше да покрие лицето, укорително гледащите очи.
— Знаеш ли кой е това? Това е твоят адаш, Шура, онзи, за когото пишеше писмата. Оперативните днес са го приключили от раз, отрязали са му с брадва главата. Явно са го покрили с шал. Пиши: „Пише ви другар на вашия Шура! Шура вчера беше разстрелян и бързам да ви напиша, че неговите последни думи…“ Написа ли? — каза Кралят. — Ние ще го препишем — И готово. Повече няма нужда да пишеш писма. Това писмо можех и без теб да го напиша — усмихна се Краля. — Ние ценим образованието, писателю. Неграмотни хора сме ние…
Шелгунов написа погребално писмо.
Кралят все едно беше броил звездите — хванаха го през нощта и го пратиха отвъд морето.
А Шелгунов не намери връзка с дома си и загуби надежда. Сам се оправяше година, втора, трета — влачеше се между болницата и работата и негодуваше срещу жена си, която се оказа или кучка, или страхливка, и не използваше „сигурните канали“ за връзка и го забрави него, Шелгунов, стъпка всякакъв спомен за него.
Но така се случи, че лагерният ад свърши, Шелгунов беше освободен и пристигна в Москва.
Майка му каза, че нищо не е чувала за Марина. Баща му беше умрял. Шелгунов откри приятелката на Марина — нейна колега в театъра и отиде в апартамента, в който тя живееше.
Приятелката взе да крещи.
— Какво има? — каза Шелгунов.
— Шура, ти не си ли умрял?
— Как да съм умрял? Нали съм тук!
— Значи вечно ще живеете, — чу се глас на човек от съседната стая. — Такова е суеверието.
— Май няма нужда вечно да се живее, — тихо каза Шелгунов. — Какво става? Къде е Марина?
— Марина умря. След като тебе те разстреляха, тя се хвърли под влака. Само че не там, където Анна Каренина, а в Расторгуево. Сложи си главата под колелетата. Главата й беше равно отрязана. Ти нали всичко си си признал, а Марина това не искаше да го слуша, тя вярваше в теб.
— Признал съм си?
— Ами нали така й написа. А за това, че са те разстреляли й писа твоят другар. Ето виж й сандъчето.