![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Повече не ме викнаха на разпит и аз с удоволствие си оставах в претъпкания следствен арест. Не знаех какво ще ме правят, дали ще сметнат бягството ми за самоволно отлъчване — нарушение, което беше неизмеримо по-малко от бягството.
След около три седмици ме викнаха и ме отведоха в етапната килия, където до прозореца седеше човек в шлифер, в хубави ботуши, в здрава, почти нова антерия. Той ме прочете като отворена книга, както казват криминалните, и веднага разбра, че съм обикновен „пътник“, който няма достъп до света на другите. И аз го „прочетох като отворена книга“: все пак аз не бях просто „левак“, а стрелян заек. Пред мен стоеше един от криминалните, когото, реших аз, ще го карат нанякъде заедно с мен.
Караха ни за спецзоната, в познатата ми Джелгала.
След час вратите на килията ни се отвориха.
— Кой е Иван Грек?
— Аз съм.
— Имаш пратка. — Боецът връчи един пакет на Иван и криминалният, без да бърза, сложи пакета на нара.
— Да не би да тръгваме?
— Колата идва.
След няколко часа газ и пъшкане колата допълзя до Джелгала, до дежурните пазачи.
Лагерният отговорник излезе напред и ни погледна документите — моите и на Иван Грек.
Това беше същата тази зона, където разводите нямаха край, където овчарските кучета пред очите ми пришпорваха на дежурство поголовно всички, и болни, и здрави, където за развод по работните места ни строяваха зад постовите, при портала на зоната, откъдето тръгваше стръмна пътека надолу, летяща пътека през тайгата. Лагерът се намираше на върха на планината, а се работеше долу, което доказваше, че човешката жестокост не познава предели. На площадката пред постовите двама надзиратели хващаха за ръцете и краката всеки, който откажеше да работи, разлюляваха го и го хвърляха надолу. Арестантът се търкаляше около триста метра, падаше, долу го чакаше войник и ако скаталият се не ставаше, ако не тръгваше нагоре дори и под дулото на автомата и дори ако го удрят, го завързваха за влачката и конете влачеха този затворник до работното му място — до забоите имаше поне километър. Докато не ме отведоха от Джелгала, всекидневно виждах тази сцена. Сега се бях върнал.
Но най-тежкото не беше в това да те хвърлят надолу по стръмното — така беше замислена спецзоната. Не беше и това, че влачеха бачкаторите до работните им места. Страшен беше краят на работата, тъй като след изтощителния труд на студа, след целия работен ден трябваше да пълзим нагоре, да се хващаме за клони, за съчки, за пънчета. Да пълзим, че и да мъкнем дърва за охраната. Да мъкнем дърва в самия лагер, както казваше началството, „за самите нас“.
Джелгала беше сериозно предприятие. Разбира се, тук имаше стахановски бригади, като бригадата на Маргарян, имаше по-слаби бригади, като нашата, имаше и криминални. Тук, както и на всички златни мини в ОЛП56 първа категория, имаше портал с надпис: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.
Разбира се, тук имаше доноси, въшки, следствия, разпити.
В санитарната част на Джелгала вече го нямаше доктор Мохнач, който ме беше виждал всеки ден на прегледи в амбулаторията в продължение на няколко месеца, а когато следователят му поиска справка, той написа в мое присъствие: горепосоченият затворник е здрав и никога не се е оплаквал в медицинската част на Джелгала.
А следователят Фьодоров се смееше и ми казваше: кажете ми десет имена на лагерници — които искате, по ваш избор. Ако ги викна в кабинета си, всичките ще дадат показания срещу вас. Това си беше същинска истина и аз го знаех не по-зле от Фьодоров…
Сега Фьодоров го нямаше в Джелгала — бяха го преместили на друго място. Пък и Мохнач го нямаше.
А кой работеше в санитарната част на Джелгала? Доктор Ямполски, волнонаемен, бивш затворник.
Доктор Ямполски не беше дори фелдшер. Но в златната мина „Спокойни“, където за пръв път се бяхме срещнали с него, той лекуваше болните само с калиев перманганат и йод, и нито един професор не би предписал нещо, което да се отличава от предписаното от доктор Ямполски… Висшето началство знаеше, че лекарства няма и затова нямаше големи изисквания. Това, което висшето началство изискваше от Ямполски, се свеждаше до това да води безнадеждната и безполезна борба с въшките, да получава подписите на санитарния отдел във формулярите за ревизия, да осъществява общ „надзор“. Парадоксът беше в това, че докато за нищо не отговаряше и никого не лекуваше, Ямполски постепенно трупаше опит и ставаше не по-малко ценен от всеки лекар в Колима.
56
Отделен лагерен пункт. — Б.пр.