Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Аз имах с него един по-особен сблъсък. Главният лекар на болницата, в която лежах, изпрати писмо на Ямполски с молба да ми помогне да вляза в болница. Ямполски не намери нищо по-подходящо от това да предаде писмото на началник лагера, сиреч, направи донос. Но Емелянов не разбра истинското намерение на Ямполски и щом ме срещна, каза: ще те пратим в болницата, да знаеш. И ме пратиха.
Сега се бяхме срещнали отново. Още по време на първия преглед Ямполски заяви, че няма да ме освобождава от работа, че ще ме разобличи и ще ми извади кирливите ризи.
Преди две години бях докаран тук с черния военен етап — по списъка на господин Карякин, началник-участък на Аркагалинската шахта. Жертвите бяха събирани по списък от всички управления, от всички златни мини и бяха откарвани в поредния колимски Освиенцим, в колимските специални зони, в лагерите за унищожение след трийсет и осма година, когато цялата Колима беше такъв лагер за унищожение.
Пред две години оттук ме бяха отвели в съда — осемнайсетте километра през тайгата бяха нищо и никакво разстояние за войниците, които бързаха за кино, но съвсем не бяха нищо и никакво разстояние за човек, прекарал последния месец в слепия, тъмен карцер на канче вода и „тристаграмовка“ хляб.
Намерих карцера или по-скоро следата от него, тъй като изолаторът, лагерният изолатор, отдавна беше нов — работата се разрастваше. Спомних си как завеждащият изолатора, войник от охраната, се страхуваше да ме пусне да мия чиниите на слънце — на канала, който не беше ръкав на рекичка, а част от дървения улей на уреда за промиване — но все едно наоколо беше лято, имаше слънце, вода. Завеждащият изолатора се страхуваше да ме пусне да мия чиниите, а него самия не че го мързеше да ги мие, а просто това занимание му изглеждаше позорно за един завеждащ изолатора. Не пасваше на длъжността. А имаше само един арестант без право на извеждане, и това бях аз. Другите от дисципа се разхождаха и точно техните чинии трябваше да се мият. Аз ги миех с готовност — срещу малко въздух, малко слънце, малко супичка. Кой знае дали ако не беше ежедневната разходка, щях да стигна тогава до съда, дали щях да изтърпя всички побои, които ми се изсипаха.
Старият изолатор беше разграден и бяха останали само следи от стените му и изгорели ями от пещите; и аз седнах на тревата, и си спомних съда, „делото“ ми.
Разрових куп стари железа, сред които се появи една връзка ключове и бързо се разпадна, а после изведнъж видях своя нож, малкия финландски нож, който болничният фелдшер някога ми беше подарил за из път. Ножът не ми беше много нужен в лагера — лесно се оправях и без нож. Но всеки лагерник се гордееше с такова имущество. От двете страни на лезвието имаше кръстче, изчукано с шило. Този нож ми го бяха взели преди две години, когато ме арестуваха. И ето че отново го държах в ръце. Върнах ножа в купчината железа.
Преди две години бях пристигнал тук с Варпаховски — той отдавна беше в Магадан, а също и със Заславски — той отдавна беше в Сусуман, ами аз? Аз за втори път пристигах в спецзоната.
Иван Грек го отведоха.
— Приближи се.
Вече знаех за какво става дума. Закачалката на моята антерия, обърнатата яка на моята антерия, плетеният памучен шал, широкият метър и половина шал, който аз напразно се опитвах да скрия, беше привлякъл набитото око на лагерния отговорник.
— Разкопчай се! — Аз се разкопчах.
— Разменяме го. — Отговорникът посочи шала.
— Не.
— Помисли си, добра е размяната.
— Не.
— После ще е късно.
— Не.
Започна планомерен лов за моя шал, но аз добре си го пазех, завързвах го около тялото си в банята, никога не го свалях. В шала бързо се завъдиха въшки, но аз бях готов да изтърпя и тези мъчения, само и само да запазя шала. Нощем понякога го свалях, за да си почина от ухапванията на въшките и на светлината виждах как шалът мърда, как се движи. Толкова много въшки имаше в него. Една нощ съвсем не се търпеше, печката грееше силно, беше непривично топло и аз свалих шала и го сложих на нара до себе си. В същия момент шалът изчезна и изчезна завинаги. След седмица, като отивах на развод и като се готвех да падна в ръцете на надзирателите и да полетя надолу по склона — видях отговорника, който стоеше пред портала при дежурните. Вратът на отговорника беше увит в моя шал. Разбира се, шалът беше изпран, полят с вряла вода, обеззаразен. Отговорникът дори не ме погледна. Пък и аз си погледнах шала само веднъж. Бях имал сили само за две седмици бдителна борба. Навярно отговорникът е платил на крадеца с по-малко хляб, отколкото е бил готов да даде на мен в деня на пристигането ми. Кой знае. Не мислех за това. Даже ми стана по-леко, взеха да ми се оправят следите от ухапвания по врата, и започнах да спя по-добре.