Колимски разкази [bg]

Тълпа озверели бачкатори тогава се нахвърляше върху крадеца, хванат „заедно със стръвта“. Всеки смяташе за свой дълг да го удари, да го накаже за престъплението и макар ударите на едни „пътници“ да не можеха да потрошат костите на човек, те все пак му прекършваха душата.

Това е същинска човешка безсърдечност. Черта, която показва колко много се е отдалечил човекът от животното.

Пребитият, окървавен крадец-неудачник се скриваше в ъгъла на бараката, а бившият министър, заместник на бригадира, заставаше пред бригадата и редеше оглушителни речи за вредата от кражбите, за святостта на затворническата дажба.

Всичко това възкръсваше пред очите ми и докато гледах обядващите „пътници“, които си облизваха паниците с отработеното ловко движение на езика и докато също толкова ловко облизвах собствената си паница, си мислех: „Скоро на масата ще вземе да се появява хляб за примамка, хляб като «стръв». Тук сигурно вече има и бивш министър, и бивш журналист, делообразуватели, провокатори, лъжесвидетели“. Играта „със стръв“ беше много популярна в спецзоната по мое време.

Тази безсърдечност с нещо напомняше свалките на криминалните с гладните проститутки (пък и проститутки ли са това?), когато за „хонорар“ служи дажбата хляб или, по-точно, не самата дажба, а онова, което жената успее да изяде от нея, докато лежат заедно — такова е взаимно приетото условие. Всичко, което тя не успее да изяде, криминалният й отнема и го отнася със себе си.

— Аз предварително замразявам дажбата в снега и после й я пъхам в устата — колко пък ще успее да отхапе, ако е вкочанена… Връщам се обратно и гледам — дажбата си е там.

Това безсърдечие на апашката любов е извън човека. Човек не може да си измисли такива развлечения, само криминалният може.

Ден след ден аз се приближавах към смъртта и нищо не очаквах.

Все още се стараех да изпълзя от портала на зоната, да отида на работа. Само да не ми се води отказ от работа. За три отказа се полагаше разстрел. Така беше през трийсет и осма година. А сега течеше четирийсет и пета, есента на четирийсет и пета година. Законите бяха същите, особено за спецзоните.

Надзирателите все още не ме бяха хвърляли надолу по склона. Изчаквах конвоят да замахне с ръка и се хвърлях към подножието на ледената планина, свличах се надолу, като вместо спирачка се захващах за клони, издатини на скалите, ледени късове. Успявах да застана в строя и да крача под проклятията на цялата бригада, понеже крачех лошо; впрочем не много по-лошо и не много по-шумно от всички останали. Но именно тази незначителна разлика в силите ме превръщаше в предмет на общата злоба, на общата омраза. Другарите ми май ме мразеха повече и от конвоя.