Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Пешаци — промърмори Вейрамон и плесна юздите в облечената си с тежка ръкавица длан. — Душата ми да изгори, не ги бива пешаците. При първата атака ще се пръснат като пилци. — Челото на колоната подмина по пътя. Бяха помогнали в завземането на Иллиан и не се бяха пръснали.
Семарадрид поклати глава.
— Пики нямат — измърмори той. — Виждал съм аз добре командвана пехота, но без пики… — И изпръхтя презрително.
Грегорин Панар, третият от мъжете на седло до Ранд, които гледаха новопристигащите, не каза нищо. Той сигурно нямаше предразсъдъци към пехотата — макар че ако нямаше, щеше да е един от шепата благородници, познати на Ранд, без тези предразсъдъци — но здраво се постара да не се намръщи и почти успя. Всички вече знаеха, че мъжете с Дракона на гърдите носят оръжие, защото са избрали да следват Ранд, избрали са да следват Преродения Дракон, и то по никаква своя причина. Иллианците сигурно се чудеха закъде тръгват, че Ранд е повикал Легиона, а на Съвета на деветимата не бе доверено да знаят. Колкото до това, Семарадрид изгледа Ранд накриво. Само Вейрамон беше твърде глупав, за да се замисли.
Ранд извърна Тай’дайшар. Пакетът, донесен от Наришма, беше увит отново, в по-тънък вързоп, и завързан зад каишката на лявото стреме.
— Вдигай стана; тръгваме — каза той на тримата благородници.
Този път остави Дашива да запреде Прага, който да преведе всички. Мъжът със селяшки грубоватото лице му се навъси и заломоти нещо на себе си — Дашива всъщност изглеждаше обиден, неизвестно от какво! — а Гедвин и Рочаид, с конете им рамо до рамо, гледаха с язвителни усмивки как сребристата резка от светлина се завъртя около оста си и се разтвори в широка дупка в празното. Гледаха по-скоро Ранд, отколкото Дашива. Какво пък, нека да гледат. Колко пъти можеше да сграбчи сайдин, рискувайки да се зашемети и да падне по очи, преди наистина да падне? Не можеше да позволи това да се случи пред очите им.
Този път Прагът ги преведе на един широк път, лъкатушещ покрай ниските, обрасли с шубрак хълмове в подножието на планините на запад. Планините Немарелин. Не можеха да се сравнят с Мъгливите планини и не бяха нищо в сравнение с Гръбнака на света, но все пак се издигаха към небето тъмни и сурови,с остри зъбери, ограждащи като стена западния бряг на Иллиан. Отвъд тях се намираше Кабалската падина, а зад нея…
Мъжете скоро започнаха да разпознават зъберите. Грегорин Панар се огледа бързо и внезапно кимна със задоволство. Другите трима Съветници и Марколин дръпнаха юздите на конете си близо до него, да поговорят, докато конниците продължаваха да се изсипват през рамката на Прага. На Семарадрид му беше нужно да се огледа малко по-дълго, докато се сети къде са, както и на Тихера, но и те също, изглежда, вече разбираха.
Сребърният път минаваше през град Люгард и по него течеше цялата търговия по сушата в западна посока. Имаше също така и Златен път, водещ към Фармаддинг. Пътищата, както и имената, датираха още отпреди да съществува Иллиан. През столетията колелетата на фургоните, конските копита и ботушите ги бяха утъпкали здраво, а кемарос можеха само да ги поразкалят отгоре. Бяха от малкото благонадеждни пътища в Иллиан за придвижване на големи групи хора зиме. Всички вече знаеха за сеанчанците в Ебу Дар, въпреки че много от приказките, които Ранд бе чул сред ратниците, изкарваха нашествениците направо по-лоши братовчеди на тролоците. Ако армадата на Сеанчан се канеше да удари Иллиан, Сребърният път бе подходящо място да се струпа отбрана.
Семарадрид и останалите бяха убедени, че знаят какво замисля: че сигурно е разбрал, че сеанчанците идат, и ашаманите са тук, за да ги унищожат, когато се появят. Предвид разказите за Сеанчан, никой от тях не изглеждаше особено недоволен, че това не оставя за тях почти никаква работа. Разбира се, наложи се в края на краищата да се обясни на Вейрамон — обясни му го Тихера, и виж, той се подразни, въпреки че се опита да го прикрие зад величествена реч за мъдростта на лорд Дракона и за военния гений на Повелителя на утрото, наред с това как той самият, лично, щял да поведе първия щурм срещу тези сеацчанци. Пълен глупак с мозък на гъсок. С малко късмет, всеки друг, който научеше за такова струпване на войски на Сребърния път, нямаше да се окаже много по-прозорлив от Семарадрид или Грегорин. С малко късмет, никой от тези, които бяха от значение, нямаше да разбере истинската цел, преди да е станало твърде късно.