Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Дъждът барабанеше унило по покрива на шатрата, когато най-сетне пристигна и последният човек, когото чакаше.
Даврам Башийр изтръска водата от промазаното си наметало, издуха с отвращение дебелите си сиви мустаци и метна плаща си върху един тумбест стол. Нисък и с извит като клюн нос, той изглеждаше по-едър, отколкото беше в действителност. Не защото се перчеше, а защото смяташе, че е точно толкова висок, колкото всички мъже около него, и другите мъже го приемаха за такъв. Поне тези, които имаха капка благоразумие в главите. Жезълът с вълчата глава на маршал-генерала на Салдеа, затък-нат небрежно зад колана му, беше спечелен в стотици сражения и на не по-малко заседателни маси. Той беше един от много малкото хора, на които Ранд можеше да се довери изцяло, с цената на живота си.
— Знам, че не обичаш да се обясняваш — измърмори Башийр, — но ако малко ме просветиш, може да ми е от полза. — Намести гъвкавия си като змия меч, стовари се в друг тапициран стол и метна крак на облегалката му. Винаги изглеждаше небрежно отпуснат, но можеше да се разгъне бързо като бич. — Онова приятелче, Аша’манът, не пожела да каже нищо повече вчера, освен че си ме викал, но освен това ми каза да не водя повече от хиляда души. Разполагах едва с половината бройка, но ги взех. Не може да е битка. Половината щандарти, които видях навън, са на хора, които ще си захапят езиците, ако видят някой да се приближава с нож зад гърба ти, а другата половина биха се опитали да ти отвлекат вниманието. Стига вече да не са платили сами на човека с ножа, разбира се.
Седнал зад писалищната си маса, разгърден и с навити ръкави, Ранд притисна уморено очите си с длани. След като бе оставил Бореан и Каривин, нямаше кой да подрязва фитилите на лампите и във въздуха се стелеше сивкава мъгла от дима. Освен това беше останал буден през по-голямата част от нощта, оглеждайки картите, разпънати по масата. Карти на южна Алтара. Нямаше две, които да си съвпадат напълно.
— Ако човек тръгне на битка — заговори той на Башийр, — кои са най-добрите платци на сметката на касапина, ако не хората, които искат да видят смъртта ти? Все едно, тази битка няма да я спечелят войници. Единственото, което те трябва да сторят, е да пазят да не се измъкне някой на Аша’ман. Какво смяташ за това?
Башийр изсумтя така силно, че тежките му мустаци се разшаваха.
— Мисля, че ще е ужасна каша, това мисля. Някой ще се задави от нея до смърт. Светлината дано прати да не сме ние. — А после се разсмя, сякаш бе казал страхотна шега.
Луз Терин също се разсмя.
Глава 22
Трупащи се облаци
Под непрестанния ромон на дъжда малката армия на Ранд се подреди в колони по ниските нагънати хълмове срещу зъберите на Немарелин, тъмни и остри на западния небосклон. Не беше наложително да си обърнат с лице към мястото, докъдето ще Пътуваш, но на Ранд винаги му се струваше, че другояче е някак неправилно. Въпреки дъжда, бързо изтъняващите сиви облаци пропускаха смайващо ярка слънчева светлина. Или може би денят просто изглеждаше ярък на фона на доскорошната унила сивота.
Четири от колоните се предвождаха от салдейците на Башийр, кривокраки мъже без ризници, в къси палта, застанали търпеливо до конете си под горичка от блеснали върхове на пики, другите пет — от мъжете в сините палта с Дракона на гърдите, командвани от ниския и трътлест Джак Масонд. Когато Масонд се задвижеше, правеше го със смайваща бързина, но сега стоеше съвсем неподвижно, разкрачен с ръце на гърба. Хората му стояха мирно по местата си, както и Бранителите и етаирите, навъсени, че са ги поставили зад презряната пехота. Тези, които се мотаеха, сякаш несигурни закъде тръгват, бяха благородниците и техните хора. Дебелата кал засмукваше копита и ботуши и колелетата на впряговете затъваха в нея като в блато. Доста време беше минало, докато успеят да подредят в приличен строй подгизналите мъже, прогизващи все повече с всяка минута. Без да се броят колите на обоза и резервните коне.
Ранд бе облякъл най-хубавите си одежди, за да изпъква от пръв поглед. Силата беше облизала върха на копието и бе излъскала Драконовия скиптър до огледален блясък, и още един такъв език бе лъснал Короната от мечове така, че златото блестеше. Позлатената тока с главата на Дракона на колана на меча му улавяше светлината, както и златните ширити, покриващи синия му копринен сюртук. За миг той дори съжали, че беше махнал скъпоценните камъни, украсявали някога дръжката на меча му и ножницата. Тъмната глиганска кожа беше удобна за хващане, но такова нещо можеше да носи всеки прост ратник. А хората трябваше да разберат кой е той. И Сеанчан да разберат кой е дошъл, за да ги унищожи.