Той я подтикнал да влезе, грижливо придръпнал рогозката, постоял няколко мига с лице, вдигнато към нестихващия звезден дъжд, после свел глава, въздъхнал още веднъж с натежало сърце и тръгнал бързо в нощта към селото, към къщата на прамайката.

Тук вече било събрано половината село, разнасял се приглушен тътен. Хората били сковани от страх, от полупотиснат шемет, от ужас и отчаяние. Имало жени и мъже, които се предавали на чувството за ужас и близък край с някакви ярост и наслада, които стояли прехласнати и вкаменени или неудържимо мятали ръце и крака, една, с пяна на устата, танцувала сама отчаян и едновременно неприличен танц и при това скубела цели кичури от дългите си коси. Кнехт видял: вече кипяло, почти всички били обзети от опиянение, омагьосани и подлудели от падащите звезди, може би щяла да се разрази оргия от умопомрачение, бяс, самоубийствена страст, било крайно време да събере неколцината смели и запазили самообладание и да ги подкрепи. Прастарата майка на племето била спокойна, тя вярвала, че е настъпил краят на всичко, но не се бранела и показвала на съдбата едно здраво, твърдо лице, което в суровата си разкривеност изглеждало почти присмехулно. Накарал я да го изслуша, опитал се да й покаже, че старите вечни звезди съществуват още, но тя не можела да възприеме това, сякаш очите й вече нямали силата да ги различават, като че ли представата й за звездите и отношението й към тях били твърде различни от това на заклинателя на дъжда, като че ли двамата не можели да се разберат помежду си. Тя разтърсила глава, не изменила смелата си гримаса и чак когато Кнехт я заклел да не оставя хората в тяхната замаяност от страха сами на себе си и на демоните, тя го разбрала. Около нея и заклинателя се скупчили наплашени, но не умопомрачени хора, готови да бъдат поведени.