Проклятието на краля

— Ваша светлост! — извиквам, напълно забравяйки за променената ѝ титла. — Мери!

Конете забавят ход, когато двете групи се събират, и аз дръпвам юздите и спирам ловния си кон, който пръхти възбудено. Един от стражите изтичва напред и ми помага да сляза от седлото, а моята скъпа принцеса се смъква несръчно от коня си, сякаш отново е дете, скача долу при мен, хвърля се в обятията ми и аз я прегръщам силно.

Тя плаче, разбира се, че плаче, а аз навеждам глава и опирам мократа ѝ буза в моята и чувствам как собствената ми скръб и чувство на загуба, и страхът за нея се надигат, докато също съм готова да се разплача.

— Елате — казва нежно Монтагю зад мен. — Елате, почитаема майко, елате, лейди Мери — кимва, сякаш за да се извини за погрешната титла. — Нека всички се върнем в къщата, и можете да си говорите цял ден.

— В безопасност сте — казва Мери, като вдига поглед към мен. Сега виждам тъмните сенки под очите ѝ и умората в изражението ѝ. Никога вече няма да има блесналия поглед на щастливо дете. Загубата на майка ѝ и внезапната жестокост на баща ѝ са я белязали, а бледата ѝ кожа и стиснатата уста говорят за жена, която твърде млада се е научила да понася болката с дълбока решителност.

— В безопасност съм, но толкова се страхувах за вас!

Тя поклаща глава, сякаш за да каже, че никога няма да е в състояние да ми разкаже какво е изстрадала.

— Отишли сте на погребението на майка ми — казва тя, като подава на коняря юздите на коня си и ме хваща под ръка, така че тръгваме обратно към къщата заедно.

— Беше много тържествено, много красиво, и на доста от нас, които я обичахме, беше позволено да присъстват.

— На мен не ми позволиха да отида. Не ми позволиха дори да платя да прочетат молитви за нея. Освен това ми отнеха всичко.

— Знам.

— Но сега е по-добре — казва тя с храбра малка усмивка. — Баща ми прости упоритостта ми и никой не би могъл да се държи по-мило с мен от кралица Джейн. Тя ми подари диамантен пръстен, а баща ми ми даде хиляда крони.

— А имате ли подходящ управител, който да се грижи за нещата вместо вас? — питам неспокойно. — Шамбелан на домакинството ви?

По лицето ѝ минава сянка.

— Сър Джон Шелтън е мой шамбелан. Лейди Ан, съпругата му, управлява домакинството.

Кимвам. Значи тъмничарите са се превърнали в служители. Предполагам, че все още докладват на лорд Кромуел.

— На лорд Джон Хъси не е позволено да ми служи, нито на съпругата му — казва Мери.

— Съпругата му е задържана — казвам много тихо. — В Тауър.

— А възпитателят ми Ричард Федърстън?

— В Тауър.

— Но вие сте в безопасност?

— Да — казвам. — И толкова щастлива да бъда отново с вас.