Лунните градини

Крокъс и Апсалар спяха в двата края на стаята. На една щайга до капака за стълбата седеше Мийзи и чистеше ноктите си с една треска. Излизането от сградата на Мамът и минаването по покривите до това скривалище се беше оказало лесна задача. Прекалено лесна всъщност. Ирилта им беше съобщила, че никой по улиците не ги следи. А самите покриви се оказаха съвсем пусти. Все едно че някой нарочно им беше осигурил път без никакви препятствия.

Отново прозорливостта на Змиорката в действие? Мийзи изсумтя. Може би. Но по-скоро май самата тя се тревожеше повече от необходимото. Ето, че и сега сякаш усещаше как ги гледат нечии скрити очи, а това, каза си тя и огледа ядосано сумрачния таван, просто бе невъзможно.

На капака се почука тихо. Той се надигна нагоре и се показа главата на Ирилта.

— Мийзи? — прошепна тя.

— Тук съм де — изръмжа Мийзи и хвърли треската на мазния под. — И да кажеш на Скърви, че това място само за малко огън плаче.

Ирилта изпъшка, качи се, затвори капака и изтупа прахта от ръцете си.

— Много шантаво почва да става долу — заговори тя. — Един градски фургон се дотъркаля, излиза един от стражата и още някакъв непознат, и носят Кол. Старият глупак е жив-умрял от рана от меч. Сложиха го в стаята на Круппе, на долния етаж. Сълти изтича да намери резач, но не изглежда добре. Никак не изглежда добре.

Мийзи примижа в прахоляка към спящия още Крокъс и попита:

— Другият как изглежда?

Ирилта се ухили.

— Бива го да го потъркаляш на дюшека, мене ако питаш. Вика, че намерил Кол на Джамътс Уори, целия оплескан с кръв. Кол се събудил, колкото да му каже да го докара тук. Сега е долу в гостилницата, яде за трима.

— Чужденец ли е?

Ирилта отиде до прозореца.

— Говори на дару все едно, че му е роден. Но рече, че идва от север. От Пейл. Преди това бил в Дженабарис. На войник ми прилича, мене ако питаш.

— Някаква вест от Змиорката?

— Засега държим момчето тук.

— А момичето?

— И него.

Мийзи въздъхна.

— На Крокъс няма да му хареса, че сме го тикнали в тоя гълъбарник.

Ирилта погледна ядосано спящото момче. „Наистина ли е заспал?“

— Нямаме избор. Казаха, че двама стражи чакали пред дома на Мамът — закъсняха, разбира се, но за малко. — Тя изтри прахта от прозореца и надникна навън. — Понякога съм готова да се закълна, че виждам някой, или може би нещо. После примигна — и го няма.

— Знам какво имаш предвид. — Мийзи се надигна и ставите й изпукаха. — Мисля, че и Змиорката почва да се поти. — Тя се изкиска. — Горещичък става животецът, приятелко. Голям търкал ще падне.