Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Паран знаеше какво е лошо настроение и не му беше трудно да го познае, щом го види. Макар и за двамата да беше ясно, че между тях се е създала връзка, удобна и невъзпрепятствана от излишни претенции, не бяха разменили много думи досега, тъй като раната на Кол продължаваше да взима своята дан.
Целият му ляв крак, от бедрото, където мечът го беше посякъл, та чак до стъпалото, беше добил кафеникав цвят. По връзките на набедреника и наколенника се бяха събрали сухи съсиреци кръв. Когато бедрото започна да се подува, бяха принудени да срежат кожената подложка под предпазителите.
В гарнизона при моста на Катлин им отказаха лекарска помощ, тъй като единственият назначен там лекар си отспиваше една от поредните си „лоши нощи“. Дадоха им обаче чисти превръзки.
По пътя нямаше голямо движение, въпреки че градските стени вече се виждаха. Потокът бежанци от север вече бе секнал, а тези, които щяха да се съберат за Празника на Джедъроун, вече бяха пристигнали.
Щом наближиха Уори, Кол се събуди от полудрямката, в която бе изпаднал през последните няколко часа. Лицето му беше смъртно пребледняло.
— Това Портата на Уори ли е? — вяло попита той.
— Така мисля — отвърна Паран. — Дали ще ни пуснат да минем? Стражите дали ще повикат хирург?
Кол поклати глава.
— Ти само ме закарай в хана „Феникс“. В хана „Феникс“. — И главата му отново клюмна.
— Добре, Кол. — Щеше да се изненада, ако стражите го позволяха, а и трябваше да им разправи как е станало, макар че Кол не беше му казал как и кой го е ранил. — Дано в този хан се намери някой, който разбира поне малко от лечителство. — Кол наистина изглеждаше зле. Паран прикова очи в градските порти. Вече бе видял достатъчно, за да разбере защо императрицата иска толкова алчно този град. — Даруджистан. — Капитанът въздъхна. — Богове, та ти си истинско чудо, нали?
Ралик се издърпа още половин педя нагоре. Крайниците му трепереха от изтощение. Ако не бяха утринните сенки от тази страна на камбанарията, отдавна щяха да са го забелязали. Нямаше да остане скрит задълго.
Качването по стълбите щеше да е самоубийствено в тъмното. Оцелот щеше да е поставил аларми по целия път — не беше глупак и винаги покриваше подстъпите към позициите си.
Стига да беше горе, напомни си Ралик. Иначе Кол беше в беда. Нямаше как да се разбере дали приятелят му вече е дошъл при портите, а тишината от покрива на камбанарията можеше да означава какво ли не. Спря се, за да отдъхне, и погледна нагоре. Още десет стъпки, най-критичните. Беше толкова уморен, че не можеше да направи нищо, освен да се държи. Безшумното приближаване вече не му беше по силите. Единственото му предимство бе, че Оцелот щеше да е насочил цялото си внимание на изток, докато той се изкачваше по западната стена на кулата.
Вдиша дълбоко няколко пъти и отново се закатери.
Минувачите се спираха и поглеждаха Паран и Кол. Без да обръща внимание нито на тях, нито на въпросите, които задаваха, капитанът беше насочил цялото си внимание към двамата стражи при портата. Бяха ги забелязали и сега стояха и чакаха.
Щом стигна до портата, Паран махна с ръка в знак, че трябва да минат. Единият пазач кимна, а другият пристъпи и застана до коня на капитана.
— Приятелят ти има нужда от лекар — рече той. — Ако изчакате малко вътре, можем да доведем някой за пет минути.
— Трябва да намеря хана „Феникс“ — каза Паран. — Аз съм от севера, никога не съм бил тук. Човекът каза хана „Феникс“, затова ще го заведа там.
Пазачът го изгледа със съмнение.
— Бих се изненадал, ако изкара дотам. Но щом така искате, най-малкото, което можем да направим, е да ви дадем ескорт.
Щом излязоха от сянката на портата, другият пазач извика изненадано и Паран затаи дъх.
— Познавам го — рече пазачът. — Това е Кол Джамин, от дома Джамин. Служил съм при него. Какво е станало?
— Мислех, че Кол умря преди години — каза другият пазач.
— И ти си един умник — сряза го първият. — Каквото знам, го знам, Вилдрон. Това е Кол, и точка.
— Той иска да го закарам в хана „Феникс“ — каза Паран. — Това е последното, което ми каза.
Мъжът кимна.
— Добре, ама да го направим поне както му е редът. — Обърна се към другия пазач. — Поемам вината, ако стане нещо, Вилдрон. Докарай ми фургона — още е впрегнат от заранта, нали? — Пазачът се усмихна на Паран. — Благодаря, че сте го докарали. Някои от нас в тоя град още имаме очи, каквото и да дрънкат благородните фукльовци. Ще го сложим отзад във фургона — така по-малко ще друса.
Паран се успокои.
— Благодаря ти, войниче.
Погледна над него, жаден да види каквото може от града, след като стената вече беше зад гърба му. Точно отпред се издигаше гърбицата на някакъв хълм със склонове, обрасли с храсталак и разкривени дървета. На върха му клечеше някакъв храм, като че ли отдавна изоставен, от който се издигаше квадратна кула, увенчана с покрив с бронзови плочи. Щом очите му обходиха откритата от тази страна платформа на камбанарията, зърна някакво бързо движение. Примижа и се вгледа.