Лунните градини
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
Ралик надигна предпазливо глава над ръба на площадката. И за малко да ахне. Камбанарията беше пуста. Но си спомни магьосничеството на Оцелот и затаил дъх, се издърпа нагоре. Тъкмо когато вдигаше и краката си, нещо блесна върху гладките камъни и той видя Оцелот, легнал пред него със зареден арбалет, прицелен към нещо долу.
Ралик извади ножовете си и тръгна напред. Но умората го издаде — ботушите му изскърцаха в камъка.
Оцелот се превъртя по гръб, оръжието се изви и се насочи в Ралик. Лицето на водача на клана се беше сгърчило от гняв и страх. Без да губи време за приказки, той стреля.
Ралик се стегна, за да посрещне удара — беше сигурен, че ще го отхвърли назад и че ще полети надолу. Нещо червено блесна пред гърдите му и за миг го заслепи, но удар не последва. Ралик примига и погледна. Стрелата беше изчезнала. Истината го осени моментално. Стрелата беше магическа, направена с чародейство, за да може да лети безпрепятствено, но ръждивочервената прах на Барук беше подействала. Още докато тази мисъл избухваше в главата му, той се хвърли напред.
Оцелот изруга и пусна арбалета. Посегна за ножа си и в този миг Ралик скочи върху него. Водачът на клана изпъшка и стисна очи от болка.
Ралик замахна с камата в дясната си ръка към гърдите на Оцелот. Оръжието изскърца по ризницата под платнената риза. Проклятие, научил беше нещо от онази нощ — при това предупреден от самия Ралик. Оръжието в лявата ръка се стрелна нагоре, под дясната ръка на Оцелот, и се заби под мишницата.
Ралик видя как върхът на камата се показа зад дясното рамо на Оцелот и след него блъвна кръв. Чу как ножът на водача на клана издрънча върху каменните плочи.
Оголил зъби, Оцелот посегна с лявата си ръка към тила на Ралик и докопа плитката му. Дръпна дивашки и изви главата му. После се опита да забие зъбите си в гръкляна му.
Ралик го удари с коляно в слабините и Оцелот изохка. Стисна още по-здраво плитката, този път близо до връзката.
Ралик чу дрънченето на метал и направи отчаян опит да се извърти надясно. Колкото и ранена да беше дясната ръка на Оцелот, тя се стовари в тялото му с достатъчно сила, за да забие шипа на желязната гривна на китката му през брънките на ризницата и в гърдите му. Огънят от раната го заслепи. Оцелот издърпа шипа, без да пуска плитката на Ралик, и замахна за нов удар.
Ралик вдигна дясната си ръка и с един замах сряза плитката. Извъртя се надясно, като в същото време издърпа ножа в лявата си ръка. Оцелот замахна дивашки към лицето му и пропусна само на няколко пръста.
С лявата си ръка Ралик заби ножа в корема на Оцелот. Железните брънки на ризницата изскърцаха и острието се заби до дръжката. Водачът на клана се преви. Ралик изпъшка, залитна напред и заби другата кама в челото на Оцелот.
Остана да лежи неподвижен, удивен, че не изпитва никаква болка. Сега планът щеше да мине в ръцете на Мурильо. Кол щеше да бъде отмъстен. Мурильо можеше да се справи… нямаше избор.
Тялото на Оцелот го бе затиснало. Тежеше.
— Винаги съм вярвал, че мога да се справя с теб — измърмори Ралик. Измъкна се изпод още потръпващия труп. Надяваше се да види небето, за последен път да погледне ярката му, бездънна синева. Но вместо това усети, че се взира отдолу в покрива на камбанарията и в древната каменна арка. Усети как кръвта изтича от гърдите му. Стори му се, че две ситни като мъниста очи блеснаха над лицето му.
След като не видя друго движение на камбанарията, погледът на Паран се люшна към широката улица вляво. Вилдрон се приближи, седнал на капрата на фургон, теглен от два коня. Пазачът до коня на Кол каза:
— Хайде помогнете да го качим де.
Паран слезе да му помогне. Погледна Кол. Макар все още да се държеше в седлото, той беше в безсъзнание. Колко още можеше да издържи? „Ако бях аз, досега да съм умрял“, помисли си Паран.
„След всичко това — изръмжа той наум, докато смъкваха Кол от седлото, — гледай поне да издържиш, проклетнико.“
Серрат изпъшка и се обърна по гръб. Слънцето стовари горещината си върху натежалите й клепки и пръснатите късчета от паметта й започнаха да се събират. Тайст Андий се канеше да нанесе удара си по жената долу. След като тя умреше, защитниците на Монетодържача щяха да се сведат само до един. А щом излезеха от сградата под прикритието на тъмнината, щяха да попаднат право в капана, който тя щеше да им устрои.