Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Градът, който бе имал предвид, беше Иллиан, въпреки че Прагът се отвори малко на север от самия град. Въпреки престорените притеснения на Вейрамон, едва ли можеше да се каже, че е тръгнал беззащитен и сам. Близо три хиляди мъже поеха през високата квадратна дупка във въздуха и се озоваха на голяма ливада недалече от широкия разкалян път, водещ към Пътя на Северната звезда. Дори след като на всеки лорд бе разрешено да вземе със себе си само по шепа ратници — за хора, свикнали да предвождат по хиляда, ако не и хиляди, стотина души изглеждаха шепа — събираха се цяла войска. Тайренци, кайриенци и иллианци, Бранители на Камъка под командата на Тихера и етаири под водачеството на Марколин, Аша’ман по петите на Гедвин. Във всеки случай ашаманите, дошли с него. Дашива, Флин и останалите водеха конете си плътно след Ранд. Освен Наришма. Наришма още не се беше върнал. Знаеше къде да го намери, но на Ранд това не му харесваше.
Всички се държаха отделно, доколкото можеше. Гвеям, Маракон и Аракоум яздеха до Вейрамон и гледаха повече Ранд, отколкото пъти си, а Грегорин Панар с още трима от Съвета на деветимата, приведени на седлата си, говореха тихо. Семарадрид, с малка група кайриенски лордове с изопнати лица зад него, следеше Ранд почти толкова напрегнато, колкото и тайренците. Ранд беше избрал тези, които идваха с него, също толкова грижливо, колкото и онези, които бе отпратил, и не непременно по причини, с които други биха се съобразили.
Ако наоколо имаше зрители, щеше да е величествена гледка, с всичките им ярки знамена, пряпорци и малките цон, изпънати над гърбовете на някои от кайриенците. Ярка гледка, величествена и много опасна. Някои наистина бяха заговорничили срещу него, а той беше научил, че Домът Маравин на Семарадрид има стар съюз с Дома Риатин, който се беше вдигнал на открит бунт срещу него в Кайриен. Семарадрид не отричаше връзката, но и не беше споменавал за нея преди това пред Ранд. Съветът на деветимата просто бяха твърде нови за него, за да ги остави всички зад себе си. А Вейрамон беше глупак. Ако бъдеше оставен сам да взима решения, като нищо можеше да се опита да си спечели благоволението на лорд Дракона, като поведе армия в марш срещу Сеанчан, или към Муранди, или Светлината само знаеше срещу кого и накъде. Твърде глупав, за да го остави зад гърба си, твърде влиятелен, за да го избута настрани, така че той яздеше с Ранд и си въобразяваше, че е удостоен с голяма чест. Беше почти жалко, че не е достатъчно глупав, та да направи нещо, което да оправдае екзекуцията му.
Отзад следваха слугите и колите — никой не разбра защо Ранд бе пратил всички фургони с другите, а той нямаше намерение да обяснява; на кого можеха да са поредните уши, които да чуят? — а след тях идеха дългите редици навързани резервни коне, водени от коняри и тътрещите се пълчища мъже в изпочукани брони, които не им ставаха съвсем, или в кожени ризници, обшити с ръждясали стоманени пулове, понесли лъкове, арбалети или къси копия, и дори пики — повечето от хората, които се бяха подчинили на повика на „лорд Брен“ и бяха решили да не се прибират по домовете си без оръжие. Водачът им беше онзи със сополивия нос, с когото Ранд беше говорил в края на леса. Казваше се Еаган Падрос и се бе оказал доста по-умен. отколкото изглеждаше на пръв поглед. По повечето места беше трудно за човек от простолюдието да се издигне много нависоко, но Ранд си беше набелязал Падрос. Човекът беше сбрал хората си малко настрана, но всички се бутаха с лакти да могат да погледнат по-добре на юг.
Пътят на Северната звезда се протягаше прав като стрела през милите кафяви тресавища, обграждащи Иллиан — широк друм здраво отъпкана пръст, прекъсвана от плоски каменни мостове. Вятърът от юг довяваше мирис на сол и лека воня от щавилниците на кожа. Иллиан беше град, проснал се нашироко, голям колкото Кемлин или Кайриен. Ярко оцветените плочи по покривите и стотиците издигащи се нависоко кули, сияещи под слънцето, едва се виждаха зад това море от трева, из което газеха жерави и ята белопери птици кръжаха ниско, надавайки пронизителни писъци. Иллиан никога не бе имал стени. Не че стените можеха да спрат Ранд.
Последва голямо разочарование от това, че не се кани да влезе в града, въпреки че никой не изрече недоволството си, не и така, че той да го чуе. Все пак имаше много унили лица и кисело мърморене, когато становете започнаха припряно да се вдигат. Като повечето големи градове, Иллиан си имаше слава, обгърната с екзотично тайнство, за щедри кръчмари и дашни жени. Поне сред мъжете, които никога не бяха стъпвали там, при все че им беше престолнина. Невежеството винаги раздуваше славата на един град за подобни неща. Тъй или иначе, само Мор препусна в галоп по пътя. Мъжете, набиващи колците на палатките или опъващи коневръзите, се заизправяха и го загледаха с ревниви очи. Благородниците го изгледаха с любопитство, преструвайки се, че не го правят.