Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Пулик Алар…
— Толкова по-зле за него.
Лист се ухили.
Излязоха на широко открито пространство сред лагера и се натъкнаха на бой с камшик. Ниският едър мъж с кожения бич в месестата ръка им беше познат. Жертвата беше някакъв слуга. Други трима слуги стояха отстрани, свели очи. Наблизо стояха няколко благородници, струпани около една плачеща жена — мърмореха й утешително.
Наметалото на Ленестро от златист брокат беше изгубило донякъде блясъка си и с почервенялото си от злоба лице, докато замахваше с бича, той приличаше на запенена маймуна, изпълняваща традиционния фарс „Кралското огледало“ на селски панаир.
— Както виждам, благородниците са много доволни от връщането на слугите им — сухо отбеляза Лист.
— Подозирам, че това има по-скоро нещо общо с едно отмъкнато пале — промърмори историкът. — Все едно, трябва да спре веднага.
Ефрейторът го погледна.
— Все едно, след това той пак ще почне, сър.
Дюйкър не отвърна нищо.
— Че кой ще отмъква някакво пале? — зачуди се Лист, докато се приближаваха към Ленестро.
— Кой не би го отмъкнал? Вече имаме вода, но все още сме гладни. Все едно, един от уикските браничари се сети, преди да му е хрумнало на някой от нас — за всеобщо разочарование.
— Само се отвличаме, сър.
Ленестро ги видя, престана да бие слугата и гърдите му се заиздигаха и заспускаха като ковашки мехове.
Без да го поглежда, Дюйкър се приближи до слугата. Беше старец, смъкнал се на земята на колене и лакти, прикриваше с ръце главата си. Кървави ивици покриваха пръстите му, врата, кокалестия гръб и по-надолу. Под разкъсаната от боя кожа се виждаха по-стари белези. В прахта до него се въргаляше отрупана със скъпоценни камъни каишка с разкъсан нашийник.
— Това не е твоя работа, историко — сопна се Ленестро.
— Тези слуги издържаха щурма на тайтанците при Секала — каза Дюйкър. — Тази защита опази главата ви на раменете, Ленестро.
— Колтейн открадна собственост! — изквича благородникът. — Съветът отсъди така и глобата беше наложена!
— Наложена — изсумтя Лист. — Изпикаха се на „глобата“ ви, и с право.
Ленестро се обърна с гняв срещу ефрейтора и вдигна бича.
— Предупреждавам — каза Дюйкър и го изгледа строго. — Посягането на войник от Седма — както и на коня му — ще ви прати на бесилото.
Ленестро видимо положи усилие да надвие гнева си; бичът трепереше в ръцете му.
Насъбраха се и други, чувствата им явно бяха на страната на Ленестро. Все пак историкът не допускаше, че ще избухне насилие. Благородниците можеха да са обладани от нереалистични представи, но съвсем не бяха склонни към самоубийство.
Така че каза:
— Ефрейтор, този човек ще го откараме при лечителите на Седма.
— Слушам, сър — отвърна Лист и скочи енергично от коня.
Слугата беше припаднал. Двамата го отнесоха до коня и го нагласиха по корем на седлото.
— Като оздравее, веднага да ми се върне — каза Ленестро.
— За да го почнете пак? Грешите. Няма да се върне при вас. — „А ако това много ядосва теб и приятелчетата ти, почакайте само още час.“
— Всички такива действия, нарушаващи закона на Малазан, се отбелязват! — изрева благородникът. — Ще има възмездие, и то с лихвите.
На Дюйкър му писна. Той пристъпи напред, сграбчи за яката Ленестро и така го разтърси, че зъбите му изтракаха. Бичът падна на земята. Очите на благородника се бяха опулили от страх — също като на паленцето в устата на уикския пес.
— Сигурно си мислиш — зашепна Дюйкър, — че ще ти говоря за положението, в което сме всички. Но вече е съвсем очевидно, че няма смисъл. Ти си един безмозъчен побойник, Ленестро. Само да ме предизвикаш още веднъж, ще те накарам да ядеш свински говна и да ги харесваш. — Раздруса още веднъж тъпия благородник го пусна.
Ленестро рухна в краката му. Дюйкър го изгледа намръщено.
— Припадна, сър — каза Лист.
— Да, виждам. — „Един старец те уплаши, нали?“
— Това наистина ли беше необходимо? — чу се жалък хленч. Нетпара се измъкна от тълпата и закрачи към тях. — Сякаш непрекъснатите ни молби не са достатъчно претрупани, сега трябва да прибавим и лично оскърбление към жалбите си. Засрамете се, историк Дюй…
— Извинете, сър — прекъсна го Лист, — но може би няма да ви е излишно да знаете — преди да продължите да хокате историка, — че науката е дошла късно в живота на този човек. Името му ще намерите сред Отличените на Почетната колона на Първа армия в Унта, а ако не бяхте малко позакъснели за тази сцена, щяхте да видите гнева на един стар войник. Всъщност достойно за възхищение беше, че историкът предпочете да вдигне двете си ръце, за да стисне Ленестро за яката, иначе щеше да използва една от тях, за да извади този свой доста захабен меч и да го набута в гърлото на тая жаба.