Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Нетпара примига да махне потта от очите си.
Дюйкър бавно се извърна към Лист.
Ефрейторът забеляза изумлението му и му отвърна с намигване.
— По-добре да продължим, сър.
Оставиха зад гърба си тълпата — тя наруши тишината чак след като навлязоха в следващата улица.
Лист вървеше до историка и водеше коня за юздите.
— Продължавам да се смайвам колко упорито са се впили в представата, че ще оцелеем в това пътуване.
Дюйкър го погледна изненадано.
— А ти не вярваш ли, ефрейтор?
— Изобщо няма да стигнем до Ейрън, сър. Но ето, че тия глупаци си пишат молби, събират си оплакванията… срещу същите хора, които ги пазят живи.
— Необходимостта да се поддържа илюзията за ред е огромна, Лист. За всички нас.
Младежът му отвърна с кисела гримаса.
— Преди малко избликът ви на съчувствие нещо ми убягна, сър.
— Очевидно.
Напуснаха благородническия стан и навлязоха сред хаоса от фургони, возещи ранените. Въздухът се огласяше от непрестанния хор на стоновете. Дюйкър се смрази. Дори подвижните лазарети бяха пропити с атмосферата на страх, със звуците на предизвикателство към смъртта и с тишината на смъртта. Всичко тук беше изложено на показ, като строшени кости, показали се през разкъсана плът, внезапно осъзнаване на смъртта, като оголена жила.
Това откровение сгъстяваше стаения нощен въздух по начин, за който жреците в храмовете си можеха само да мечтаят. „Страхът от боговете е страх от смъртта. Там, където загиват мъже и жени, боговете вече не стоят на стража в тънкия промеждутък между живот и смърт. Утешителното им застъпничество е приключило. Отдръпнали са се зад своите порти и гледат нямо. Гледат и чакат.“
— Можехме да заобиколим — промърмори Лист.
— Дори без пострадалия човек на коня ти — каза Дюйкър, — пак щях да настоя да минем през всичко това, ефрейтор.
— Този урок вече го научих — отвърна със стиснато гърло Лист.
— Ако се съди по предишните ти думи, бих предположил, че урокът, който си научил, е различен от моя, момче.
— Това място ви вдъхва кураж, нали?
— Укрепва ме, ефрейтор, макар и по един смразяващ начин, признавам. Забрави за игрите на асцендентите. Ние сме ето това. Безкрайната борба, оголена и изложена на показ. Край на идилията, на заблудата за твоята собствена значимост, както и на лъжливото самоунижение с това, че си незначителен. И докато водим своите съвсем лични битки, ние сме единни. Тук земята е равна, ефрейтор. В това е урокът и се чудя дали е случайно, че онази заблудена тълпа, облечена в златни дрипи, трябва да върви точно по дирята на тези фургони.
— Все едно, малко от тези откровения са оцапали благородните им чувства.
— Нима? Там надуших отчаяние, ефрейтор.
Лист повика една от лечителките и остави пребития слуга в оплесканите й с кръв ръце.
Когато стигнаха до главния лагер на Седма, слънцето се беше спуснало ниско на хоризонта точно пред тях. Димът от огньовете бе надвиснал като златиста мъгла над изрядните редици на шатрите. Две отделения пехотинци играеха на топка с изплетен от кожа шлем. Беше се струпал кръг от подвикващи весело зяпачи — смехът им кънтеше във въздуха.
Дюйкър си спомни думите на един стар морски пехотинец от времето, когато беше войник. „Понякога трябва просто да се ухилиш и да заплюеш Гуглата в лицето.“ Играещите войници правеха точно това — събаряха се и се боричкаха, за да се надсмеят над собствената си умора; даваха си сметка също така, че отдалеко ги гледат тайтански очи.
Бяха на един ден път от река П’ата и неизбежното сражение бе надвиснало като закана в преднощния сумрак.
Двама пехотинци на Седма стояха на пост от двете страни на командната шатра на Колтейн и историкът веднага позна единия — жената.
Тя му кимна.
— Здравей, историко.
Погледът в светлите й очи сякаш опря невидима длан на гърдите му и Дюйкър се смълча, макар да успя да й отвърне с усмивка.
Щом минаха под свитите платнища, Лист промърмори:
— Много добре, историко.
— Престани, ефрейтор. — Но устоя на изкушението да се обърне и да погледне широката усмивка на младежа. „Човек стига до възраст, в която е достатъчно разумен, за да си бъбри за мъжки желания с приятел, три пъти по-млад от него. Твърде жалка е тази илюзия за съперничество. Освен това погледът й беше май по-скоро съжалителен, отколкото нещо друго, каквото и да нашепва сърцето ми. Сложи край на глупавите си мисли, старче.“
Колтейн стоеше до централния пилон, беше навъсен. Появата на Дюйкър и Лист беше прекъснала някакъв разговор. Бълт и капитан Лъл седяха на походни столове, посърнали. Сормо Е’нат стоеше, увит в кожата на антилопа, с гръб към отсрещната стена, очите му се криеха в сенките. Въздухът беше нажежен и напрегнат.