Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Да вървим, Рената — й каза тя.
Не й даде никакво обяснение. Меме, от своя страна, не го очакваше, нито го искаше. Не само не знаеше закъде отиват, но щеше да й е все едно, ако я бяха повели на заколение. Не бе продумала, нито пък щеше да го направи през целия си живот, откак бе чула изстрела в задния двор и едновременния болезнен вой на Маурисио Вавилония. Когато майка й заповяда да излезе от спалнята, тя не се вчеса, нито си изми лицето, и се качи на влака като лунатик, без да забележи дори жълтите пеперуди, които продължаваха да я следват. Фернанда не узна никога, нито си направи труда да проверява дали каменното й мълчание беше решение на нейната воля, или бе онемяла от удара на трагедията. Меме едва-едва осъзна пътуването през някогашната омагьосана област. Не видя усойните и безкрайни бананови насаждения от двете страни на линията. Не видя белите къщи на гринговците, нито техните съсухрени от праха и горещината градини, нито жените по къси панталони и ризи на сини ивици, които играеха на карти в портиците. Не видя волските каруци, натоварени с бананови гроздове из прашните пътища. Не видя девиците, скачащи като сабалови риби из прозирните реки, за да оставят у пътниците на влака горчивината от разкошните си гърди, нито шарените и окаяни бараки на трудещите се, където кръжаха жълтите пеперуди на Маурисио Вавилония и по чиито врати имаше зелени и нечистоплътни деца, седнали върху чукалата си, и бременни жени, които подвикваха ругатни при минаването на влака. Онова бегло видение, празник за нея, когато се връщаше от колежа, мина през сърцето на Меме, без да го зарадва. Не погледна през прозореца дори когато свърши лумналата влажност в насажденията и влакът мина през равнината с макове, където все още стояха овъглените ребра на испанския галеон, и после излезе в същия прозирен въздух и пред същото пенливо и мръсно море, където преди почти век се прекършиха самозалъгванията на Хосе-Аркадио Буендия.
В пет часа след пладне, когато стигнаха крайната гара на тресавището, тя слезе от влака, защото тъй направи Фернанда. Качиха се на файтонче, която изглеждаше огромен прилеп, теглен от астматичен кон, и прекосиха безутешния град, по чиито безконечни и напукани от селитрата улици отзвъняваше упражнение за пиано, също като онова, което слушаше Фернанда в подиробедните почивки на ранната си младост. Качиха се в речен кораб, чието дървено колело вдигаше шум до небесата и чиято проядена от ръждата желязна обшивка бълваше пламъци като уста на пещ. Меме се заключи в каютата. Два пъти на ден оставяше Фернанда чиния с храна до леглото, и два пъти на ден я отнасяше непипната, не защото Меме бе решила да умре от глад, а защото я отвращаваше самият мирис на храна и стомахът й изхвърляше дори водата. И самата тя не знаеше тогава, че нейната плодовитост бе надхитрила парите от горчица, както Фернанда го узна чак почти една година по-късно, когато й занесоха детето. В душната каюта, замаяна от трептенето на железните стени и непоносимата воня на раздвижената от корабното колело тиня, Меме изгуби сметката на дните. Много време беше минало, откак видя последната жълта пеперуда да се разбива в крилата на вентилатора и прие за непоправима истина, че Маурисио Вавилония е умрял. Обаче не се остави да бъде победена от примирението. Все тъй мислеше за него в мъчителното прекосяване, върху гърба на муле, през умопомрачаващата висока гола степ, където се загуби Аурелиано Втори, търсейки най-красивата жена, която е имало върху земята, и когато изкачиха хребета по индиански пътища и влязоха в злокобния град, по чиито каменни улички отеква погребалният звън от камбаните на трийсет и две черкви. Тая нощ спаха в запуснатата грамадна къща, върху дебелите дъски, които Фернанда сложи на пода в обхванатото от буренака помещение, и се загърнаха в парцалаци от завеси, които откъснаха от прозорците и които се дробяха при всяко обръщане на тялото. Меме узна къде бяха, защото сред уплахата на безсъницата видя да преминава облеченият в черно благороден господин, когото една далечна предколеда докараха в къщата в оловен ковчег. На другия ден, след богослужение, Фернанда я отведе в мрачно здание, и Меме незабавното разпозна по спомените, с които майка й обичаше да възкресява обителта, където я бяха възпитали за царица, и тогава разбра, че бяха стигнали края на пътуването. Докато Фернанда говореше с някого в съседния кабинет, тя остана в салона, шахматно покрит от големи блажни платна с колониални архиепископи, трепереща от студ, защото още носеше етаминен костюм с черни цветенца и коравите високи обувки, подпухнали от леда на голата степ. Стоеше права насред салона и мислеше за Маурисио Вавилония под жълтата струя на стъклописите, когато от кабинета излезе много красива послушница, носеща куфарчето й с бельото за три преобличания. Минавайки край Меме, тя й протегна ръка, без да спира.